От доста време в отношенията между партиите цари скука, но не и вътре в самите тях. Изместен е теренът на политическото противоборство - БСП се кара не с опозицията, а помежду си; царят няма проблеми с никой освен с "панайотките"; Костов даже позабрави СДС и ГЕРБ, защото несвойствено му се налага да воюва със своите. Това напрежение проличава най-вече в управляващата коалиция и оставя впечатлението, че истинската опозиция не е на отсрещните банки в парламента, а в самите управляващи партии.

Вътрешни крамоли винаги е имало, но те зачестиха през последната година, през която става все по-ясно, че



предстои ново наместване



на пластовете във властта - проектът "НДСВ" се оказа средносрочен (7-8 години) и се задава друг - ГЕРБ, който ще издържи най-малко толкова. Това провокира напрежение не само сред управляващите, но и сред старите десни партии, които или трябва да рискуват със стойка "мирно" пред генерала, или да си останат все така волни, но недоволни (далеч от властта). От друга страна, за три години България преживя четири вида избори и сгъстения състезателен цикъл също бе предпоставка за отприщване на междуособни страсти. След по-малко от две години ще има нови и вътрешнопартийните лобита трескаво се пренареждат в пъзела на бъдещата власт.

Най-интересно винаги е в къщичката на БСП, която си живее с порядките на италианско семейство. Новото е, че "италианците" от Позитано даже и не крият, че не се карат за политика, а само за власт и разпределение на влияние.

Най-шумен бе скандалът с Румен Овчаров. Министърът бе мишена на т.нар. "ляво крило", което пък е тясно свързано с друго течение - на "генералите". Атаката бе проведена в синхрон с Бойко Борисов, който пък, впоследствие стана ясно, едно време бил препоръчан на царя именно от "генерал". Всичко това се случи



въпреки волята на премиера Станишев



и с мълчаливото одобрение на президента Първанов, който винаги се е стремял да бъде баща не само на всички българи, но и на всички крила в БСП. Колкото повече вода изтича от скандала, толкова повече става ясно, че целта му не е била да се разкрие истината около "Топлофикация" или да се накажат виновните, а просто Овчаров да бъде разкаран - не толкова от партийния, колкото от министерския пост. Защо, едва ли някога ще разберем - енергетиката е голяма сфера с много големи интереси. Но е факт, че "лявото крило" днес не се трогва нито от учителските неволи, нито от инфлацията, нито от скока на тока, водата и хляба. Дума не казва и за ултрадясната програма на ГЕРБ. Може би трябва още малко вода да изтече, за да видим, че Овчаров и обръчите около него просто са били пречка на други обръчи в БСП, които грациозно ще се увият около коалиция между БСП и ГЕРБ.

Подобно усещане остава и по "актуалния" сблъсък - за новата Агенция по национална сигурност (НАС). Тук "генералите" излязоха на светло - дават мнения, карат се с други крила в БСП, някои от тях приписват авторство на идеята... Съвсем нормално публично прехвърчаха искри между Станишев и министъра на вътрешните работи Румен Петков, чиито правомощия новата агенция вероятно ще ореже. Но не толкова нормално за шеф на агенцията се готви Иван Чобанов - човек, еднакво близък на Първанов, ДПС и ... опозиционната ГЕРБ. Но битката за НАС не просто трасира пътя към следващото управление. Тя се води и заради тайните на миналото и настоящето, които, както доказа практиката, винаги гарантират "светлото бъдеще" на техните пазители. НАС може да овладее най-ценната информация в държавата и да се превърне в мощен център на власт, с който ще се съобразяват дори и правителствата. Но може и



функциите й да бъдат бутафорни,



от което доволни ще останат днешните силни "играчи". Затова битките за нея са най-ожесточени и едва ли ще затихнат с приемането на алинеите, които ще гарантират статута й.

Покрай тези войни за власт на заден план останаха смятаните доскоро за екзистенциални въпроси за БСП - каква партия е тя: лява или социалдемократическа; на едрия капитал или на хората на наемния труд. Клановите междуособици изсмукват изцяло енергията, която трябва да отиде за разговор с привържениците, те неглижират дори и изборните резултати, около които би трябвало да се води дебат във всяка партия. Без дискусия лека-полека БСП дава отговори на тези въпроси, многото леви фракции не пречат на правителството да провежда дясна политика и твърде вероятно в края на мандата по пътя си надясно БСП да подмине още 100 - 200 000 леви избиратели.

Докато БСП винаги е била колективна партия и сблъсъкът на групите я поддържа жизнена, то едноличният "проект" на Симеон - НДСВ, не търпи "вътрешни алтернативи". Партията си отива, войната между "велчевисти" и "панайотки" не стартира, но ускори процеса. Най-любопитното е, че царят, който много пъти е показвал, че му е омръзнало да бъде политик, не оставя партията сама да излъчи нови лидери, а си назначава свои. С което сам я засилва към ръба на пропастта.

Скандалът между "панайотките" и "велчевистите" щеше да бъде полезен за партията, ако Симеон ги бе оставил да си направят втори конгрес,



да се изберат и договорят,



дори и с цената на напускащи депутати (той има достатъчно верни, за да запази коалицията). Можеше - дори и след злополучния конгрес - да укрепи балансите, като не остави "юристите" съвсем без "кокал". Но той ги подгони до дупка, с което показа, че не просто назначава нови наместници, а иска да изхвърли старите. След изявленията: "Вършехме мръсната работа на царя", разводът изглежда въпрос на дни. НДСВ на Велчев, "Новото време" и ДПС - вероятно това са съставните части на новия либерално-етнически "проект" на царя. "Юристите" вероятно са излишните в този проект, а бързината, с която Симеон ги разкарва, показва, че той трябва спешно да бъде реализиран.

Десницата открай време също си живее размирно, но резултатът от местния вот по интересен начин измести дъгата на напрежение. Преди изборите разделен бе СДС (Пламен Юруков с мъка удържаше столичната организация да не подкрепи Борисов), а сега ропот настана срещу ротния командир Костов. След като се опита да свали Костов и след краха на евроизборите, сега Нено Димов се очертава като лицето на вътрешнопартийната алтернатива. Все още е рано да се кажи дали тя наистина е такава, или просто целта е да се покаже, че в ДСБ се води някакъв вътрешнопартиен живот. Но е напълно нормално рано или късно да се появи и опозиция срещу Костов, защото към момента по никакъв начин не изглежда, че партията му някога с някого ще може да управлява.

Далеч по-спокоен може да бъде лидерът на СДС Пламен Юруков, който преди вота си имаше големи проблеми със столичната организация. ГЕРБ вече има мнозинство в общинския съвет на София, на Борисов хич не му се управлява в коалиция, даже слага ръка върху общинските дружества, контролирани досега от СДС. Ако Генерала продължи да е все така "недиалогичен", лека-полека



столичните сини ще престанат да бъдат скритият му отбор



в СДС и ще заиграят на сто процента в тима на Юруков. Ако лидерът на СДС, разбира се, иска да му е опозиция.

В СДС текат други интересни процеси - Юруков се стреми да направи нова дясна парламентарна група с депутатите, напускащи НДСВ, и може би с разочарованите от ДСБ. Предстои да видим дали това не е новият отбор на Доган - връзките му с Юруков са известни, както и топлите думи, с които похвали дясното в изборната нощ. Покрай утвърждаването на ГЕРБ на Сокола също му трябват приятели.

Най-спокойно засега е в партията на Борисов. Тя все пак си има чл. 1 за ръководната роля на Генерала. Може би тепърва ще бъде нарушаван, след като вече герберите цъфнаха във властта.