Хората сигурно ще са доволни да чуят, че разследващите са засекли интересни разговори на Митьо Очите с известни български политици, които се оказали изненадващо близки с него. Когато информацията идва от устата на сравнително високопоставен прокурор, какъвто е зам. окръжният обвинител на Бургас Светлозар Костов, вече звучи обнадеждаващо. Когато обаче се окаже празна сензация, е, меко казано, смущаващо. Но пък и доста симптоматично за начина, по който работи прокуратурата. Която



винаги е на финалната права, но много рядко стига целта



Няма спор, че прокуратурата е една от институциите, които са натоварени с най-голямо обществено очакване. Затова обаче е и сред органите, които шумно се сгромолясват под натиска на обществените надежди. Но пък в повечето случаи сама си е виновна. Толкова много хора са се вторачили в нея и очакват да пребори престъпността и корупцията, че се случва представителите й да се подхлъзнат и да си позволят да говорят повече, отколкото им приляга. А това е опасно, защото рано или късно се връща като бумеранг.

Пресният бургаски пример от вторник е много показателен за това как в стремежа си да блесне държавното обвинение изгаря. "По едно дело протичат едни много влиятелни хора, ама няма да ви кажа кои са". Такива изявления си позволи Светлозар Костов. Интерпретацията направи самият главен прокурор Борис Велчев. Оказва се обаче, че освен подслушаните разговори други доказателства за връзките на политиците с подземния свят няма. И така на практика изявления, че са засечени такива разговори, не правят нищо друго, освен



да предупредят заподозрените да заметат каквото могат



Ако са толкова влиятелни, колкото намеква прокурорът, едва ли ще се затруднят. Нормалната логика е при такава гореща следа разследващите да работят без много шум, но сериозно и дълбоко да разнищят връзките, да съберат достатъчно стабилни и годни доказателства и да пратят въпросните политици на съд.

Затова е прав Велчев да се ядосва на бъбривите си подчинени. Реакцията му срещу Костов на пръв поглед може да изглежда пресилено строга. Но Костов не е първият. А и едва ли ще бъде последният. То не бяха нагласи и клетви за Маргините, за Брендо, за "Булгартабак", за царската болница. Вечният пример ще си остане мегаразследването "Топлофикация", където прокуратурата на думи винаги е на заветната крачка от успеха...

Велчев обаче не трябва да съди подчинените си по-строго, отколкото съди сам себе си. Защото той самият не пести обещания. През май например, малко преди решаващия доклад на Брюксел за България, пред агенция Ройтерс той се зарече до края на годината да има обвинения срещу хора от властта, политици, магистрати, административни служители. Бе категоричен, че визира конкретни случаи, по които още е твърде рано да се говори. Това не е ли сходна ситуация с тази на прокурора Костов?

Все пак не може да се отрече, че главният прокурор, който непрекъснато е под медийните прожектори и никога не отказва отговори, се научи да не допуска грешките, които правеше в началото, когато пое поста.



Вече много рядко поставя нереални срокове



например.

При делото на Митьо Очите обаче има и още един стар проблем - разпечатките от СРС-тата, които медиите публикуват. Естествен е стремежът на медиите да търсят и огласяват информация. Но преди тя да се чуе по време на съдебно заседание, мястото й не е по страниците на вестниците. Въпреки че е интересна, тя може много да спъне четенето на присъда в полза на обвинението. Затова балансът трябва да бъде намерен.

Това не означава, че държавното обвинение трябва да мълчи и да работи на тъмно. То няма път назад към времената, когато предоставяше оскъдна информация, при това твърде често в услуга на нечий интерес. Но когато говори, приказките му трябва да тежат, а не да създават празни сензации. Иначе е обречена на вечно недоверие.