Някой от Световната банка или от Европейската банка за възстановяване и развитие може би се е учудил от резултатите на изследването "Живот в преход". Двете банки го поръчаха и проведоха между 29 000 домакинства от 29 страни. То показа следното: всеки четвърти българин тъгува по режима на Тато. Дори сред младежите от диапазона 18-34 г., които и хабер си нямат за тогава, само 30 % смятат, че сега се живее по-добре.

По тези показатели сме пети отзад напред.

Някой от банките може би се е учудил - аз не. Това не значи, че си присвоявам позата на дервиш и свръхпрозорливец. Просто в главата ми си седи нещо като таблица, разпределяща народното уважение спрямо институциите. Таблицата е недвусмислена. Например рейтингите на силови ведомства като армия, полиция



или на лидерска фигура с юнашка реторика -



независимо дали на настоящ вожд или кандидат за такъв, са все високи.

Затънал на дъното на общественото уважение е парламентът. Постоянно. В масовото съзнание той е бъбрива, разпасана тълпа тунеядци, нямащи друга цел освен мерцедеси, далавери, евтини кюфтета.

Не знам дали помните един термин "гласност" от времето на Горбачовата "перестройка". Той изтля бързо като неуместен фишек. Едва ли съществува днес нещо по-презряно от него. Носталгиците го мразят, защото смятат, че тази проклета и ненужна "гласност" сгромоляса системата. Демократите го смятат за празен лозунг, защото беше издигнат от генерален секретар. Крайнодесните и крайнолевите пък си превеждат "гласност" като бръщолевения на мекушави либерали. За средния труженик бай Иван, основен сюрприз в горното изследване на банките, това беше само параван, зад който да се разграби страната...

Първо да споменем, че всеки до известна степен е прав. Авторът на тези редове също няма основание да оцени социалното и икономическото си положение след "гласността" със знак плюс в сравнение с летата преди "гласността". Напротив, особено в първите години на демокрацията той, вероятно за да наблюдава по-медитативно стръвното разпарчетосване на общите активи, постоя без работа доста.

Само че усещаше голяма радост от простия факт, че можеш да викнеш: "Царят има магарешки уши!", без да те арестуват. Толкова голяма му беше радостта, че покрай нея дори забравяше за празния си джоб.

Нещо повече - и тогава, и сега смятам, че общото богатство е в пряка релация с възможността да викаш такива неща свободно. Затова спорех с бай Иван, продължавам и днес.

Бай Иван не беше съгласен, още не е. Той не смяташе т. нар. "гласност" за придобивка, а за пушилка. Придобивките му са свързани с пипане - пералня, градина, хладилник, кола, къща, пълна паница. Приказките смята за бошлаф и мрази бошлафа - у себе си, у мен; у всички. Няма нищо против пазара, но по-копнее за силна власт, която туря всички на място, включително цените. И наказва, ако продавачите ги шават. Тази власт я привижда не дискутираща на висок глас, като в парламента, а другояче. Привижда я зад дебели врати, строга и скрита, как тропа с хайдушки юмрук по масата и вика:

- Дайте на хората хляб бе, дайте им доктори, дайте им олио! Инак ви разгонвам фамилиите!

А наоколо треперят пребледнели везири и хукват - да дадат...

Всъщност т. нар. съветска "гласност" не беше опит за нещо по-различно от прословутата Първа поправка към Конституцията на САЩ. За който не я помни, тя гласи: "Конгресът няма да прави закон относно утвърждаване на религия, или на нейното свободно упражняване; или ограничаване свободата на словото, или на пресата; или правото на хората мирно да се събират и да подават петиция пред правителството за поправяне на неправди."

Затова казвам: тъкмо Парламентът - мястото, в което властта се кара на всеуслушание,



е най-голямата ни придобивка



през последните две десетилетия! От много неща можем да се лишим, а от него не бива.

Твърдят, че Източният блок изгуби икономическото състезание със Запада поради по-слаба производителност. Но по-слабата производителност е следствие от липсата на конкурентност при идеите. Тази липса е същност и неизбежност при всеки авторитарен строй. Когато нямаш мотивация или възможност да посочиш грешката - в проектирането, производството и изпълнението на каквото и да било - стол, панталон, театър, изтребител, политическа програма, започваш да буксуваш. После идват страхът, дефицитът, загниването, Оруел. Или Горбачов.

- Ма не виждаш ли, че Парламентът е пълен с мошеници? - сякаш чувам изумения глас на бай Иван. - Как можеш да ги защитаваш?

Виждам, как да не виждам. Дори се догаждам за двамина, които познавам, че им плащат от разни места за лобиране. Сигурно има още двеста подобни, които не познавам. То не ми харесва.

Но много сладко нещо е техен противник да стане и да го съобщи на всеуслушание. Прави се.



Не защото противниците са достойни, а защото са противници.



Това лекува.

Парламентът може би е пълен с мошеници, но и тези отвън не са ангели. Няма друг илач освен разобличението, тоест първо думата, а после и думата на закона.

15% от младите българи и 25% от румънците при определени обстоятелства биха предпочели авторитарен режим, твърди още горното изследване. Те са малки иванчовци, които ще станат бай Иван впоследствие.

Затова на бай Иван, иначе достоен мъж, искам да му кажа най-важното: Псувай Парламента на воля, но ако някому хрумне да го разтуря, не давай. Защото от голям бай Иван ще станеш пак малък Иванчо, комуто са разрешени само вицове, в кухнята.