Това е история от миналото, някъде от дълбините на предишния век - старателно отдалечен в нашето съзнание, век виновен и несполучен. С всичко, което е забъркал, натворил, отхвърлил и причинил. Сравнена с историите, които се разиграват в нашия живот, тя, макар и тъй стъписваща, си остава някак приповдигната, по своему възвишена, заредена с високи чувства.
С това не искам да намекна, че онова далечно време превъзхожда днешното. Не го и мисля. Просто тогава, когато правилата на живота не са били тъй неузнаваемо преработени като днес, нашите предци не са се колебаели да ги спазват, какъвто и вкус (и мирис!) да са имали тези правила. Мене ако питате - и правилата, и човеците,
и самите епохи не изчезват, не отминават.
Те остават на земята и съществуват както и преди - в безброй частици, отронени в милиардите човешки същества. И ние носим и предаваме на бъдещето невидимите молекули на миналото, дори когато го отричаме с цялата си душа. И може би предаването им по веригата е цялата ни мисия в живота или, по-скромно - предназначение. (А всичко друго, дори великите ни дела, са просто странични ефекти на нашите съществувания?) Понякога това ясно се усеща - посветили са те в нещо, което просто да съхраняваш и после да оставиш на другиго, за да го носи по-нататък. Продължението въобще е някакъв странен дълг, който природата не винаги успява да гарантира. Имам в дома си ръкописи, снимки, случайни документи от хора, които съм познавал или не познавал, отишли си без да оставят потомци или някой друг, който да ги помни. Полагам усилия да ги държа в спомена, понякога да ги възкресявам за обществото, а някои - и да следвам. Ще се опитам да ги настаня в паметта на децата си, да им оставя незначителните свидетелства за техния живот, които пазя. А може и нещо друго да измисля.
Но сега не става дума за никого от тях.
Сега става дума за благодарността.
Темата е твърде трънлива - винаги някой се оказва ужилен, засегнат, изобличен. Между всички негодници неблагодарниците като че ли са най-чувствителните. А и най-отмъстителните.
Това няма да бъде и коледен разказ. Коледният разказ ще е другия петък. Това е просто една случка из живота на българите, които ни предхождат. Тя дори не е поучителна. Тя е само многозначителна.
Малко са живите в Беглеж, които помнят Дядо Мачо Пепеля: човек властен, волеви и непреклонен, жлъчен, готов да постави всекиго на мястото. Младия Дядо Мачо никой не помни, а той е бил местен земеделски водач, нестандартен, непримирим, с непоклатимо самочувствие. Малко преди преврата на 9 юни влязъл при Стамболийски и поискал да му дадат вътрешното министерство, за да спаси правителството. Не му го дали, разбира се, но по време на самия преврат той довтасал в Плевен начело на конна чета и заедно с други земеделски сили превзел града. После войската излязла от казармите, разпръснала селяните и за нашия герой започнали трудните времена.
Впрочем, това
"нашият герой" е само по инерция
Защото Дядо Мачо Пепеля не е героят на тази случка. Като не можал да спаси правителството, след преврата той все пак спасил един от неговите министри - Александър Оббов, личност интересна във всяко отношение, плевенски юрист, министерствал след време и с първото правителство на Отечествения фронт. Успял да го измъкне от военните, да го скрие и после да го преведе на север, към Дунава, за да го прехвърли в Румъния. Но и Александър Оббов не е нашият герой.
Когато един ден се върнал от емиграция, той поканил своя спасител в дома си в Плевен. А може да е било и в големия му чифлик на шосето за Ловеч с огромна, "френска" ябълкова градина. Когато "Дядо" Мачо седнал, слугинята внесла леген и топла вода. Стопанката коленичила, изула му обущата, умила стъпалата му и ги избърсала. Нозете на селянина, който спасил живота на мъжа й. Съпругата на Оббов била рускиня, хубава, изтънчена жена, така в тогавашната провинция са си представяли графините от романите. Тя изпълнила ритуала сериозно и тържествено, никой от тримата никога не разказал как е станало това. (Ако нещо се знае, то е от слугинята.) Но събитието отекнало в тогавашното общество. Било
толкова трогателно, колкото и аристократично
Аз самият съм го чувал от дядовците си в най-далечното си детство. Защо са ми го разказвали? Вероятно, за да не умре заедно с тях...
Веднъж опитах да предам щафетата - на познат кинорежисьор. Той се въодушеви, но после размисли: колко може да трае това на екрана, както и да го разработваш, както и да го разтегляш, от сила -две-три минути. Всички останали епизоди ще са по-дълги и по-завладяващи - най-малкото, защото ще са измислени. В такъв сюжет задължително ще има екшън, не може и без любовни сцени. И това с измиването на нозете ще се размие, никой няма да разбере акцента...
Той беше прав. Имаше смисъл само ако тази случка бъде център, а не епизод. А "акцентът" в наши дни наистина стана все по-невъзможен. Актът на благодарността вече не е тъй вълнуващ и респектиращ, какъвто е бил за селяните от Плевенско преди осемдесет години. Боя се, че днес той е просто непонятен. Или само екзотичен. Онова са били други хора, с друга душа. (Толкова друга, че изглежда съвсем невероятно ние да произхождаме от тях.) Тя е различавала скъпоценности, които често не е могла и да назове. Но е искала да ги задържи и - да ги предаде. Може би затова позна толкова терзания и изпитни - защото не се предаде и искаше да устои. И понякога си мисля, че тази душа в аванс е изкупила грехове, които е предчувствала, че ние ще направим...
