Ако това ви е Европата - ние не сме европейци, казват половината от евроентусиастите в България година след приемането на страната ни в ЕС. Социологическият институт на БАН измери, че днес само 10% от българите се смятат за европейци, докато преди три години 20% са живели с такова самочувствие.

Защо колкото повече се интегрираме в Европа, толкова повече се отдалечаваме от нея? Обяснението може да бъде само едно: сближаването позволява по-ясно да видим с какво се сравняваме и колко сме далеч от него. Знаеше се, че след емоциите около влизането ни в ЕС на 1 януари 2007 г. ще настане униние, защото илюзията да се събудим европейци ще се изпари. Знаеше се, че може да се очаква спекулативно покачване на цените под предлог за изравняване с европейския пазар. Знаеше се, че ще лъсне ограбването на българина, който със същата си квалификация получава на черно в Европа 10 пъти повече, отколкото на светло в родината си. Но въпреки това имаше



очакване, че все нещо хубаво ще се случи



Преди година над 90% от българите бяха убедени, че влизането ни в ЕС е за добро. Сега само 27% откриват някаква полза, шокира ни проучване на агенция АССА-М. Над 40% от анкетираните казват, че материалното им положение се е влошило, а една пета от народа са сигурни, че нищо добро не ни чака и занапред. Социолозите ни успокояват, че това не е проява на евроскептицизъм, а на еврореализъм. Истината е, че българинът вече отправя едни и същи думи както към родните, така и към брюкселските управници. Защото се чувства дълбоко излъган.

Единствената му истинска надежда, свързана с ЕС, бе да види наченки на европейски ред в държавата - поне от кумова срама или по принуда. Такива обещаващи сигнали идваха през целия период на присъединителните преговори и особено през последвало наблюдение над готовността за членство. Създаваше се впечатление, че властите се вслушват в чуждите забележки, че се стараят да не се излагат, че възприемат европейските правила и че дори са склонни да ги прилагат под страх от някакви предпазни клаузи и други санкции. "Намериха си майстора!", обнадеждаваше се народът, изпаднал в безпомощност пред съюзяването на власт, олигархия и организирана престъпност.



Еврооптимизмът бе новото "пиянство на един народ",



който за пореден път очакваше избавление отвън.

Изтрезняването дойде внезапно. Най-строгите забележки срещу България заради организираната престъпност и корупцията се превърнаха в похвали за напредък, който българинът не забелязваше, за разлика от чиновниците в Брюксел. Оказа се, че и висшите служители в Еврокомисията (ЕК), които се представят като "пазители на законите в ЕС", също носят душа. Колко му трябваше на комисаря по правосъдието и сигурността Франко Фратини? Кратка ски ваканция на Боровец, малко ухажване, вълнуващи снимки и неизвестни други екстри - и ето как престава да вярва дори на своите експерти, да преправя оценките им и да будалка цял народ, че му става все по-хубаво. Трябва да ги разбираме комисарите. Мандатът им е само пет години и нямат много време да си постелят за бъдещето. Затова двойно повече българи (22%), отколкото преди година, са убедени, че корупцията ще продължи да расте. Вече наистина няма какво да я спре, след като и Брюксел се включи в играта на сляпа баба.

Властите усетиха разхлабването и пуснаха Вальо Топлото на чист въздух, а Маргините - на санаториум. Бандитите излязоха да се гърмят на воля по улиците, а "неизвестният извършител" пое както винаги върху плещите си цялата отговорност за организираната престъпност. Стана така, че българите надничат завистливо през дувара на Косово, където Брюксел праща полицаи и съдии да въвеждат ред, защото местните кланове иначе ще се избият. Може би не е лошо да си протекторат.

Изгубил всякаква надежда, българинът премина към изпитаното си средство за психическо оцеляване - пасивната защита. На изборите за евродепутати показа рекордна пасивност, която управляващите изтълкуваха като европейско поведение, защото и другаде избирателите не се трогвали масово от вота за Европейски парламент. Но за да не се повтори сценката на местните избори, властите разпънаха сергия за покупко-продажба на гласове, обяснена също като европейско явление от несменяемия управленец Ахмед Доган.



Равносметката от членството в ЕС би била комична,



ако не беше на наш гръб. На 1 януари 2007 г. осъмнахме без III и IV блок на АЕЦ "Козлодуй", защото така ни нареди ЕС. На 1 януари 2008 г. можем да осъмнем и без големите си ТЕЦ-ове, ако се наложи да ги спрем заради орязаните ни на 26 октомври от ЕК квоти за парникови газове.

Внесохме 630 млн. лв. в бюджета на ЕС, но не усвоихме нищо от структурните и земеделските фондове поради административна непохватност и разсрочено плащане. Така най-бедната държава в съюза се отличи като абсолютен нетен платец, сякаш е най-богата. На България й хареса да й завиждат на богатството, защото единствена в ЕС се похвали с огромен бюджетен излишък, докато другите взаимно се мъмреха за бюджетен дефицит.

Странно защо Европа продължава да ни третира като бедни роднини и не ни пуска легално на работа, а само за кратко на гости, както правеше, преди да ни приеме. Сега имаме право на спешни здравни грижи навсякъде в ЕС, но ни съветват, че е по-добре да сключваме здравни застраховки както и по-рано. Имаме право да пътуваме само с лични карти, но по-добре е да си носим паспорти.

Столицата си остава все така мръсна, въпреки че още от 1 януари трябваше да въведе европейски норми за обработка на отпадъците. Тъй като хубавите неща стават бавно, годината не стигна и за въвеждане на единния европейски номер за спешни повиквания 112.

Вярно е, че колите на старо вече се внасят без ДДС (и опразнихме автоморгите на Европа), но домашната ракия се пие с акциз. Магистрала "Тракия" и АЕЦ "Белене" получиха зелена светлина от Брюксел, но европейската "Натура" не можа да спре бетонирането на плажовете и планинските курорти.

Колкото и да сме недоволни,



все пак трябва да личи някаква промяна



от членството ни в ЕС. Така например вече си имаме еврокомисар, който, като си идва в България, обявява, че пристига на официално посещение. Това ни прави чест, но не е достатъчно.

Българите обаче получиха друг истински шанс да се почувстват част от Европа. Благодарение на членството ни Евросъюзът забеляза проблема с българските медици в Либия, възприе го като свой и го реши само за половин година. На самотната българска тиха дипломация й трябваха осем години, за да го докара до три смъртни присъди. Тъй като приятел в нужда се познава, България разбра по този начин, че наистина е влязла в клуба на европейските приятели.