Българите са най-недоволни от своя живот, сочат данни от редовното Европейско социално изследване (ESS), огласени наскоро. Чувството на удовлетвореност от жизнения стандарт достига едва 3.4 по десетобалната скала и е най-ниското от 20-те изследвани европейски страни. Също така ниска е цялостната удовлетвореност от живота - 4.7 по същата скала. Освен това сме най-недоверчивата нация - 3.3 пункта е средното ниво на доверие между хората. 55 на сто от българите са уверени, че в повечето случаи ги мамят. Особено ниско е доверието в институциите, като най-ниско то е към политиците (1.8), парламента (2.2) и съдебната система (2.4), т.е. към най-важните граждански институции. В същото време близо две трети (72.4 на сто) от българите имат висока самооценка, т.е. те смятат, че животът им предлага по-малко, отколкото заслужават. Повечето хора вярват, че държавата трябва да се грижи за тяхното щастие, а не сами да го правят. Впрочем данните от това изследване не са нещо ново. Констатации за българите като една от най-нещастните нации в Европа имаше в изследване на Евробарометър от февруари т.г., а в "Световния атлас на щастието" (2006), издаден от университета в Лейчестър (Англия), сме класирани на 164 място от 178 страни.



Изследванията пробуждат вечния въпрос - от какво зависи щастието?



Това е същият фундаментален въпрос, който тревожи пациентите в лудницата, където попада счетоводителят Берлага от "Златния телец" в желанието си да се спаси от чистката в предприятието "Херкулес". Там той забелязва, че лудите почти не разговарят помежду си. "Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от какво зависи щастието...да се разбере най-после какво се е случило, защо всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво."

Далеч съм от мисълта, че българската нация внезапно е полудяла, но обществото определено живее в състояние на тревожност и разстройство.

Под щастие обикновено се разбира състояние, в което действителността съвпада с желанията. Нещастието зависи от дистанцията между двете неща. Колкото по-голяма е дистанцията, толкова по-изострено е усещането за нещастие. При някои народи процепът между желано и действително е по-голям и от това чувството за нещастие е по-силно "поради история, наследственост и характер", както твърди Никос Диму, автор на забележителната книга "Нещастието да си грък", издадена през 1975 г. и многократно преиздавана след това, преведена и на български (К. Гарелова, 1997) явно поради актуалното й звучене и в българска среда. Тъй като никой не е пророк в своята родина, изглежда по-лесно да приемем някои истини за себе си, ако са казани за друг. Струва ми се, че в написаното от Никос Диму за новогърците без усилие можем да открием диагнози и за българското нещастие. Нека подкрепим това твърдение с примери.

Според Диму основна причина за гръцкото нещастие е гръцката прекомерност. Гъркът живее в постоянно редуване на възторг и униние. Следствие от това е "абсолютната невъзможност за самокритика и самопознание".

"Гъркът се опитва във всяка област да бъде извън реалността. И после е нещастен, защото е извън реалността. (И после е щастлив...понеже е нещастен.) Прекомерността не е само национален недостатък. Тя е начин на живот за гърците. Тя е координатата на националния им характер. Тя е основната причина за нещастието им, но и голямата им слава. Защото като самосъзнание прекомерността се нарича честолюбие. Като поведение прекомерността се нарича юначност."

Не е ли прекомерността и българска черта и не е ли чрезмерната юначност и българска ценност? При това непреходна. Не е ли юнак бате Бойко и не е ли в това неговата харизма?

"Когато гъркът се гледа в огледалото, вижда или Александър Велики, или Колокотронис *, или (поне) Онасис. И никога Карагьозис **..."

Българинът предпочита образа си на герой или на трагична жертва, но не и като Бай Ганю или като един от "тримата глупаци" на Доньо Донев.

"Гъркът не прости никога на "гръкомразците", пробвали да обрисуват портрета му."



Алеко не умря от естествена смърт, а Доньо беше ценен повече в чужбина



"Съществуват различни "практики" за помирение на индивида с реалността. (Най-висша: религията. Най-цивилизована: хуморът.) Никоя от тях не действа на гърка." Както и на българина. Неговото религиозно чувство е в масовия случай форма на суеверие. В българската култура хуморът е дефицитен и живее сплавен със сатирата, макар че двете неща са дълбоко различни.

"Новогъркът изглежда щастлив, когато е нещастен. Когато всичко върви добре, се чувства неспокоен и непригоден. Ако няма причина за нещастие, ще се помъчи да я открие. Щастието от нещастието на новогърка се изразява съвършено в "гръцкото мрънкане".

Българското мрънкане дори под формата на псуване пак си е мрънкане.

"Факт е, че - каквото и да говорим - не се чувстваме европейци. Чувстваме се "извън". А най-лошото е, че така ни засяга и ни жегва, когато ни го казват. Завиждаме на другите народи, а пък тръбим за нашето превъзходство. Чуждопоклонници, ксенофоби и чуждонаемници, а не само (туристически) гостоприемници."

В каквито се превръщаме и ние от година на година.

"Намразихме себе си, защото не сме високи, руси, с "гръцки нос" като Хермес на Праксител. Намразихме съседите си...защото си приличаме."



Впрочем ние, българите, кои от съседите си обичаме?



"Същностен симптом за новогръцката душа: митологизирането. Извайваме митове за себе си. И след това сме нещастни, защото изглеждаме недостойни за митовете (които сами сме създали...)."

Пресните дискусии на тема "осквернени митове" в българските медии правят коментарите към този фрагмент излишни.

"Единствените опасни институции в Гърция са властта на старците, бюрокрацията и матриархатът."

У нас това може да се каже за мутрите - те са колкото мит, толкова и реалност. Или успешно материализиран мит. Мутриархат.

"Гръцкото образование: Механизъм за масово насилствено захранване със знания, задвижван от неуки, сковани и лошо платени преподаватели."

Ще подминем и този фрагмент без коментар поради все още живия отзвук от учителската стачка.

"Другите народи имат религия. Ние имаме попове."

Интересно съвпадение. И при нас е така и това изразително пролича по време на разкола. Той не беше на догматическа основа.

"Внезапно погражданеният селяк е най-жалкото създание в Гърция. Животът му е деградирал съвсем. Загубил е изцяло традиционното си патриархално обкръжение - без да придобие нищо на негово място. Нито пък гръцката буржоазия имаше някаква значителна традиция, за да му я предложи - но и да имаше, не би било възможно няколко хиляди буржоа да асимилират няколко милиона селяни в рамките на едно поколение. И затова погражданеният селянин живее във вакуум. Няма земя, няма език, няма религия. Не знае вече как да се радва, как да скърби. Не знае как да живее."

Поради което (поне у нас е така) създава кичозна и отблъскваща среда - политическа, архитектурна, музикална и др. Ако не е автентична мутра, той мутрее.

"Докато половината гърци се опитват да превърнат Гърция в чужда страна, другата половина заминават за чужбина."

Нека оставим този цитат без коментар.

"Цялата методичност и системност, които липсват от всекидневния ни живот и работа, са съсредоточени в тайната ни мисия: да съсипем колкото може по-резултатно това хубаво място, което съдбата ни е отредила. Някъде в себе си смятаме, че не сме достойни да живеем в едно толкова красиво място. И се опитваме да го сведем до нашите мерки. До нивото ни. Така го застрояваме с цимент и боклук." На тази тема вече сме изпреварили гърците.

"Интелектуалецът е човек, който се опитва (обикновено всуе) да превърне идеите си в дело. Грък интелектуалец е този, който се опитва да намери идеи, за да оправдае делата си."

Нека вметнем, че в началото на прехода българската интелигенция се раздели на "лява" и "дясна". Поради което тя беше (и е) повече "лява" (или "дясна"), отколкото интелигенция.

"Не знам дали се нуждаем от групова психоанализа на нацията. Във всички случаи обаче са нужни самопознание, самоизследване и самосъзнание. Необходимо е демитологизиране и заедно с това ново определяне. И най-вече е необходима нова просвета, основана на истината, която ще помогне да се прояви сред мазилата реалното лице на племето ни."

Пред същата болезнена потребност е изправено и българското общество.

"Свободен е не този, който прави каквото иска, а този, който знае какво иска. Докато не знаем кои сме, докато не знаем какво искаме, докато нямаме изяснена мисъл и чувство за отговорност, ще преминаваме от една зависимост в друга. Свободата не иска добродетели и смелост. Иска главно знание. И критична способност."



Иначе казано, не може само с Караджата. Свободата иска екзарх



Търсенето на сходства между "нещастието да си грък" от началото на 70-те и днешното българско нещастие може да продължи, но едва ли е необходимо. В същото време българското нещастие си има и свои специфични причини и особености, защото не само семействата, както твърди Толстой, но и нациите могат да бъдат нещастни по своему. Според Никос Диму би могло да се напише и книга със заглавие: "Щастието да си грък". И главните причини за щастието може да се окажат същите като причините за нещастието - "история, наследственост и характер".

Със сигурност да се укоряваме, да страдаме и да се вайкаме е по-лесно, отколкото да разберем себе си. Ако успеем да го направим, ще бъдем и по-малко нещастни.

--------------

*Теодорос Колокотронис - гръцки революционер.



** Карагьозис - комичен типаж от гръцкия фолклор.