Домашното ми този път е коледен разказ. Жанрът е разцъфтял през ХIХ век и, като всяко мелодраматично и поучително четиво, твърде скоро се износил. Но нито авторите, нито публиката го зарязали.

Нещо повече: поколения писатели и читатели на свой ред се вкопчвали в него, навярно защото само там и само на Рождество се случвали неща, които иначе въобще не се случват. От коледния разказ може би е зачената идеята за днешните телевизионни сериали. Там доброто винаги побеждава, принцът ще нагости просяка, болното дете ще оздравее, а безработният точно преди Бъдни вечер по чудо ще е изкарал някой лев и в дома му ще има огън и вечеря.

В коледния разказ богатите обичат бедните, а бедните се уповават на Бога. Когато подобни и други трогателни неща стават по Рождество, те получават нашето умиление. Ако се случат в друго време, животът ни ги размива и претупва. Като подозирам (и май ще позная), че и тази Коледа не носи това щедро, хуманно и благородно, което самичко да се отлее в нужния сюжет, връщам лентата на годината и все пак попадам на нещо подходящо - ако приемем, че не датата е важна...

На пейка при фонтана на шахматистите пред Народния театър старият криминалист Викенти Момчев разсеяно бъркаше в кесия с печени кестени, която държеше седнал до него млад мъж с бръсната глава. Момчев говореше, а другият го слушаше напрегнато и затова двамата не всеки път уцелваха отвора на кесията. Като видя, че ги наблюдавам, той ми махна и сръчка събеседника си - онзи очисти обелките от кестени по скута си и се изправи да се здрависаме.

Познавам Викенти от времето на "частните случаи" - до един-два сюжета се добрах именно чрез него.



Привличаха го заплетените, кървави истории



Освен това се подвизаваше и нещо като ловец на глави: преследването на избягали затворници и убийци му беше тръпка, разказвал ми е, че районът му бил Еленският Балкан и как причаквал престъпниците в нощните гори. Запомнил съм добре страстта му и някъде дори съм го споменал като "неукротим справедливец". Беше мимоходом, без да го назовавам по име, но мнозина го разпознаха. Сега е адвокат, явява се по наказателни дела и защитава онези, които преди вкарваше в затвора. Скромен адвокат на скромни разбойници, единственото предимство е, че в този бранш няма криза и не се очаква - ми каза преди време.

Реших, че е с клиент и опитах да отмина, но Викенти ме покани да седна при тях. Решил, че случаят може да ми свърши някаква работа. Момъкът с него се оказа с баналната днес "свободна професия", препитаваше се с компютърни дела, беше "излизал" на гурбет в чужбина, мразеше началници и работно време. Тук започва разказът, който по онова време още не беше коледен...

Преди време Станко (тъй се казва момъкът) срещнал учителката си от началното училище и тя, като разбрала какъв му е занаятът, му споменала, че някаква братовчедка от Русе има компютър, по който може всеки ден да говори с децата си в чужбина. И си признала колко й завижда: самата тя била с двама сина в Чикаго, а разговорите са скъпи. Ученикът, разчувстван, обещал, че ще се обади, а позвънил едва когато от разпилените компютри в мазето сглобил една "машина", която да свърши работа. Издирил фирма за интернет, обучил старицата да "влиза" и да "излиза" от скайпа и самодоволно се изживявал като признателен ученик. "Тайно" - защото самият той не споделил с никого и още, защото нямало на кого да каже: разведен, живее сам. Затова пък учителката разтръбила на всичките си приятелки и се почнало...



Не се налагало да сглобява компютри на бабите



Повечето не били бедни, а и децата им пращали пари. Понякога - и специално за компютър. Почнал да консултира, да избира, да обучава. Телефонът му звънял по всяко време: проблеми в мрежата, забравени пароли, сбъркани команди. При нужда обикалял адресите да нагледа "машините", да изслуша новините от чужбина и да разреши някои софтуерни и хардуерни проблеми на пенсионерките. Безплатно, разбира се, него бизнесът му как да е го хранел. Черпели го и го разпитвали за живота. Станко твърди, че възрастните обитателки на кв. "Изток" не предлагат сладко, а поднасят предимно коняк. Много рядко - уиски. Но има и самотни, нуждаещи се жени, за тях скайпът е изход и разтуха.

С времето свикнал да им отделя време, това му станало и навик, потребност. Зависимост развил, грубо казано - да помага, да върши добро. Нещо като тимуровец, подхвърли Викенти, макар, както се разбра, юнакът да не беше чел книгата. Харесвало му да си бъбри с бабите, научавал новини от целия свят и главно такива, каквито ги няма в медиите: как живеят, как се препитават, как точно пълнят пуйките и как замесват маслено тесто, как се женят и развеждат, какви училища има за децата, какъв наем плащат и какви коли си купуват на кредит.

Всичкото това,



извън прекаленото внимание на скайперистките,



имало доста приятни страни. А неприятни - само две. Едната, че се появили трогателни опити да го оженят. И другата, че сред децата им в чужбина възторзите на майките по някой си Станко предизвикали безпокойство: кой е този юнак, дето обикаля старите жени в празните им апартаменти и как възнамерява да злоупотреби с това? Най-вече - именно с апартаментите. Онези, които през отпуските прескачали до България, проверявали с очите си и се успокоявали. Останалите продължавали да се питат, а някои предприели "стъпки". И неприятностите започнали. Затова и Викенти беше с него: придружавал го в прокуратурата да дава обяснения, нали е адвокат. Работата ще се оправи, смятаха двамата, по-важно е да не стигне до старите жени, да не се натъжат...

Тези дни научих, че подозренията наистина са отпаднали и бабите така и нищо не са разбрали. Това вече не е просто щастлив край, това са два такива. Но по своя тъй благополучен завършек разказът наистина клони към коледния жанр. Такъв хепиенд - направо да го сложиш под елхата!

Особено ако си сам на Коледа и децата намерят време да ти правят компания... по скайпа.

Ако часовата разлика позволява това...