Да почнем с икономиката. Сигурно през ден четете статии за надвисналата криза. Рутинна "корекция" на световните пазари - която пак ще обере парите на дребните акционери - или става дума за нещо по-сериозно?

Отговорът на този въпрос е част от проблема, т.е. колкото повече се паникьосваме, толкова по-бързо ще потъне икономиката. Кризата на ипотечните кредити в САЩ, скандалът в "Енрон" и проблемът с прехвърлянето на американския дълг върху плещите на света - всичко това не само подкопава устоите на най-силната световна икономика, но и поражда все повече въпроси около неолибералния ред, установен в света. Вече няма месец без някакъв скандал - и у нас, и в чужбина, - някой излъгал в отчетите на компанията си, друг взел пари за одит, трети продал акциите си преди фалита на компанията си, четвърти просто бръкнал в касата... Битката срещу тези уродливи израстъци на пазара днес започва да става основен легитимационен ресурс на аполитичната политика.



Не трябва ли повече регулация, за да има честен и справедлив пазар?



Милиардите, изсипани от няколко световни банки за потушаване на американската криза, породена от безотговорни частни кредитори (включително ? 350 милиона от Европейската централна банка, т.е наши, публични пари), днес вече показват тенденция към отказ от глобалното laissez-faire.

Проблемът на този икономически ред е, че компаниите са под натиск да осъществяват печалби далеч по-големи от нормалните - иначе просто акционерите бягат. А ненормално големи печалби се правят с ненормални средства - оттук непрекъснатите кризи. Но как да се снижат очакванията за печалба и да се нормализира планетарната икономика, без да се минава през катастрофа?

Свидетели сме на преход към



режим на глобален дефицит на ресурси,



породен от влизането на нови няколко милиарда души в модерния свят. Конкуренцията е много полезна там, където има човешки труд и творчество, съмнително е обаче до какво тя води в сферата на суровините. Дали снабдяването с енергия например е само пазарен проблем (купувам, което ми е най-евтино), или тук по-важна роля играе сигурността, независимостта от доставчик монополист от типа на Русия?

Петролът и газът днес са фундамент, върху който управляват меки диктатори като Путин, популисти като Чавес, теокрации като Саудитската монархия или просто ориенталски монарси - централноазиатските. Барелът гони стоте долара; впрочем преди няколко години Бин Ладен каза, че справедливата му цена била двеста, а, както знаем, неговите хора умеят да влияят върху цените. Забележете обаче и скока на млечните продукти, рекордните стойности на житото. Гладът за суровини през 19 век роди колониалната експанзия, а през 20-и различни форми на все по-краен протекционизъм от ню дийл и кейнсианството до комунизма и нацизма.

Някак разбираемо (не че го оправдавам!) е в ситуация на тежък дефицит да посегнеш на чуждите ресурси или да браниш своите със сила. Например рязкото засушаване през 4 век задвижва хуните, които тръгват да търсят пасища на запад и изтласкват народи като славяни, прабългари и, разбира се, германците, които ще съсипят Римската империя. Какво бихме ги посъветвали - да си останат в степите и да умрат от глад? Разбира се, по-разумно би било човечеството да намери начин, за да оползотворява по-рационално ресурсите, по-вероятно обаче ми се вижда Китай да колонизира Африка, САЩ да посегнат на Иран, Русия да сведе демокрацията до стриктния медиен минимум.

Появата на глобален политически разум днес изглежда също толкова далеч, колкото във времето на хуните. Европа, която щеше да ни брани срещу бурите на глобализацията, се оказа съвсем разпасана команда - вече е трудно да се намери някаква тема, по която тук има консенсус, като се почне от данъчната хармонизация и социалните права и се стигне до признаването на Косово или тайните затвори на ЦРУ.

Уж проеевропейският "хиперпрезидент" Саркози днес е в най-тежкия конфликт с немските си партньори от създаването на Съюза до сега. Последният удар в отношенията беше сделката с налудния диктатор Кадафи, сключена през главите на европейските партньори (впрочем президентът Първанов опозори страната си, като не се възпротиви да застане рамо до рамо с този човек, макар и да нямаше ядрени централи за продан: тъй да се каже, самоунижение с идеална цел).

Ще кажете, в сравнение с останалата планета икономиката в ЕС е свръхрегулирана. Само че ефектът на бюрократичните лабиринти е в последна сметка обратен: наместо да създадат честна система на конкуренция в определени сфери и да я забраняват извън тях, те правят възможна една нерегламентирана конкуренция на лобита, юридически процедури и разрешителни режими, еднакво отдалечена и от либерализма, и от консерватизма, и от социализма. В резултат националната държава се връща на сцената с национални политики в сферата на икономиката, национален консенсус около ценностите и правилата на играта. За твърде малките като нас традиционно не остава друго, освен отново да се сателитизираме, да си намерим гостоприемник, в чиито гънки да съществуваме. Сегашното правителство като че ли избра нов път, като реши да превърне страната в офшорна зона без особени политики, ценности и правила. В повече им идва населението, но пък нали то вече е свободно да си ходи.

В по-глобален план върна се една ако не студена, то поне хладна война между Америка и Русия. Напрежения между Китай и Запада по повод подценения юан, между Латинска Америка и САЩ, между фундаменталисти и авторитарни режими в ислямския свят с техните западни поддръжници; напрежения, породени от драматичното разтваряне на ножицата на социалните разлики в места като Индия. Станахме свидетели дори на бунтовете в средновековен стил, породени от разпадането на модерната социална тъкан, в родината на човешките права - Франция.



Да споменем и екологията,



която по определение е жертва на неолибералната дерегулация. Сюжетът е пред очите ни тук, в самата България: бясна конкуренция за строежи на хотели, унищожаване на природата, падане на цената на същите тези хотели, криза. Същият сюжет отдавна тече в Испания, там вече рушат курортни комплекси, но поука - никаква. Освободена от опеката на политическия разум, икономиката се движи напред като безмозъчно мекотело и трябва да се опари, за да се дръпне назад. Та как ще спреш корупцията в строителния бизнес, като от едната страна имаш милиардите на новобогаташите, от друга - изтъняващата държава, която неолибералите не спират да ругаят, че спирала прогреса. Ако това е прогрес - да строиш, после да рушиш, - аз лично се записвам при реакционерите. Струва ми се, очевидно е, че трябва да стане скъпа спекулацията, а доходно - да инвестираш за дълго, но това иска политики, а от Маргарет Тачър насам ни внушават, че всяка политика е лоша, защото спира растежа (тази идеология днес кара нашите закъснели неолиберали да се откажат от лоста на данъчните преференции, кой както реши - така).

Междувременно люшкането на махалото напред-назад - големи печалби, после големи загуби - необратимо руши природата. И не просто нашите плажове. Повишава се температурата, следствията от това са непредвидими. Водата изчезва в много точки на планетата. Настъпват пустините.

Разбира се, може да се впрегне конкуренцията и пазарът в спасяването на природата и още по-важно - адаптирането към новите условия. Но по определение екосредата е отвъд конкуренцията, отвъд битката за все по-големи и все по-бързи печалби, така че наивно е да смятаме, че "невидимата ръка на пазара" някак спонтанно ще я защити. Има някакво разбиране по тези въпроси в Европа, в места като Калифорния (тя също, казват, бавно се превръща в пустиня), но докато се надлъгват с г-н Буш и г-н Ху Дзинтао, може и да стане късно.

Във всеки случай след еуфорията на 90-те години



усещането за неминуема катастрофа



неусетно започва да завладява духовете. Все по-често чувате да се говори за нуждата от морал в капитализма, връщането на отговорността на бизнеса пред мястото, откъдето извлича печалбите си. Германия, а после и Гърция възприеха ограничения за купуване на стратегическите национални компании от чужденци, във Франция заговориха за "икономически патриотизъм". Надигат се критики на флуидността на капиталите, на подозрително високите печалби, на безконтролността в частния бизнес. Все по-често звучи думата "регулации".

Самите хора се поумориха да вярват в мита на глобализацията: у нас например според социолозите два пъти е намалял процентът на младежите, които искат да емигрират, а мнозинството предпочитат качеството на живота, свързано с ценности като приятели, смислена работа, с една дума, онова, което Аристотел нарича "добрия живот" пред бързите пари и многото вещи. Не казвам, че хората са станали идеалисти, а че просто са се изморили да се надбягват във всички посоки.

Крайните неолиберални политики само задълбочават кризата и разочарованието, правят възможно залитането на махалото към другата крайност - протекционизъм, авторитаризъм, ксенофобия, конфликти. Вече ги виждаме на хоризонта. Адекватната защита на либералните ценности днес ми се струва обратно, в очертаването на разумни граници за пазара, успокояване на побеснялата конкуренция, въвеждане на някакъв разум в джунглата, преди да е станало късно.