Втората година в ЕС била най-критична, твърдят социолозите. Имаме възможност да проверим това с анкети в края на 2008-а.

Докато чакаме обаче, ме бори изкушението да предугадя не резултатите, а някои от причините за тях. Още повече че симптомите на подобни настроения вече се усещат по доловими и недотам доловими индикации.

Нека наречем тези загатнати обществени емоции с хубавата дума униние.

Лично на мен въпросните кандидат-униния ми се виждат примерно три.

Първото ми звучи така:



И в ЕС вали сняг, колко несправедливо



Това със снега го ползвам само като метафора, разбира се. Много хора, хеле децата, му се и радват. Повечето все пак недоволстваме: студено е, ходи се трудно, кара се още по-трудно, токът, хлябът и парното не стигат за всички или не идват навреме.

Между снега и ЕС няма нищо общо, но между мита и настроенията има. Едно от очакванията ни беше, че в луксозното общежитие на обединена Европа някак от само себе си ще се живее по-лесно. Ще бъде по-чисто, по-богато, по-културно, по-уредено, по-празнично.

Един вид - лягаме си в панелката, а се събуждаме хем пак в нея, хем не можем я позна - станала на три етажа, окъпана в лазур, с камериерка и цветна леха на входа.

Дълбоко у всички ни тлее меракът по приказката, както у всеки дреме дете, според класиците. Можем да наречем това и някакъв неувяхващ хилиастичен блян, протокопнеж по чудото, ако щете.

Ако не беше така, комунизмът нямаше цели десетилетия да се крепи на взаимстваното от религиите обещание - утре ще бъде по-добре, животът ще дойде по-хубав от песен, септември ще бъде май.

Уж знаем, че само в приказката целунатата жаба става принцеса, а винаги се учудваме, като видим поредната принцеса, превърнала се за една нощ в жаба.

Съвсем вътре всеки копнее по време и страна, в които се живее леко и в удоволствия: кораби не потъват, села не се наводняват, суша не гори нивите, киша не задръства улиците.

Копнеем по тези неща, както министър на бедствията и авариите копнее по министерството, а не по дейността: тя му е досада и кошмар.

Циклоните и вирусите не знаят, че сме в ЕС. Ще ни тормозят и в бъдеще.

Ще ни тормози всичко, което ни е тормозило и преди - бездомни кучета, тегава бюрокрация, съмнителна хигиена, крадливост по високите и ниските етажи... Никой няма да им се противопостави вместо нас.

Неприятно.

Второто униние е по-унило, то



е свързано със социалната стълбица



Това униние е унинието не на бедността, а на съзнанието за нея. Всъщност т.нар. "средна класа", или каквото и да се разбира под този термин в България, нараства. Това признават всички, дори най-черните зложелатели на пазара. То може да се укрие в данъчна декларация понякога, но си има обективни показатели, които не лъжат. Те са количество потребени стоки, влогове в банките, наш туризъм навън и т.н. Само цифрата на закупените нови автомобили всяка година скача с горе-долу към 25%! Една нова кола не е баничка, нали...

Само че важна мотивационна пружина за прогреса на обществото, което искахме и получихме, е неравенството. Неравенството в такова общество е задължително, а разслоението - закон. Някой трябва да върши черната работа за доход, стократно по-нисък от друг, зает с "бяла" такава.

А общата бедност понякога се понася по-леко от относителното благополучие, когато си на последните места в класацията.

Хората и животните сме така устроени, че щом си задоволим стремежа да сме сити, размножени и на топло, ни се приисква уважението на околните.

Този мерак е могъща сила. И се оказва, че Пешо, който преди е чакал 20 години за лада, но е бил щастлив с нея, защото всички карат лади, днес е по-недоволен оттогава, макар да се вози по-добре. На стълбицата пред Пешо вече не е само партийният секретар, а всички онези с банките, фабриките, отборите, хотелите, магазините, бензиностанциите, яхтите, джиповете и джетовете...

На Пешо му е криво. Още ще му докривява.

Бившият кадър на съветското ГРУ Виктор Суворов разказва в една от книгите си колко бил шашнат от имането в западния свят, когато за първи път излязъл от СССР на шпионска мисия. Бил прехласнат, почти прелъстен. Но по-стар чекист усетил тези му настроения и го поучил така: "Вярно, че тук е по-лъскаво, но тук всеки идиот може да бръмчи с BMW. И си нищо. А у нас те вози волга, но всички треперят пред тебе."



Третото униние е политическо



То може да се формулира с перифразата: "Бедният се бори за хляб, богатият - за свобода, а де го нашият смисъл за борба?"

Може би обществото ни ще направи още един-два опита да намери чудодеен сбъдвач на политически миражи и ще напълни урните с неочаквани от политолозите бюлетини. А може и не.

В крайна сметка скръбният Бай-Ганьов постулат "всички са маскари" ще му стане кредо, макар че сигурно ще си го мисли по-изискано. А далечната власт в Брюксел едва ли ще му стане близка: тя е прекалено далечна и твърде либерална, за да предизвика уважението му или пък борбата срещу нея за свобода и независимост.

В такава обстановка на идеологически дефицит очаквам да избуят някои странности. Като например политически зародиши, отричащи рамките на съвременната демокрация, радикални анархистични, етнически и религиозни общности и други подобни екзотики.

Признавам, че тези униния ми се виждат три само поради известна привлекателност на числото. Те могат да са и трийсет и три, както и всеки да си ги формулира осъзнато или не по свой начин.

Сигурен съм само, че ако наесен почнем да броим пилците на разочарованието, и те като новите коли ще се окажат повече.