По някое време в началото на тази година президентът на САЩ Джордж Буш и големите европейски лидери вероятно ще признаят независимостта на Косово въпреки яростните възражения на Сърбия и на нейния традиционен закрилник Русия. Подобно решение може да доведе до нежелани последици. Ако Косово успешно се сдобие с държавност, сръбската общност в Босна, наречена Република Сръбска, ще бъде подбудена да направи същото за наказание, като по този начин разцепи Босна почти наполовина.

Едновременно с това в Белгия се говори за повторение на "кадифения развод" в Чехословакия през 1993 г., като фламандците и валонците се разделят и си направят малки държави. Какво да кажем за претенциите за независимост на Кюрдистан от Ирак, на Чечения от Русия или на Приднестровието от Молдова? Спрямо два района в Грузия руският президент Владимир Путин отбеляза: "ако някой е сигурен, че на Косово трябва да се даде пълна независимост като държава, защо да отказваме същото на Абхазия и Южна Осетия?" Това не е лош въпрос и той сигурно ще озори наследника на Буш в Белия дом.

Кой заслужава държавност?

Изглежда че в началото на ХХI в. някои проверени от времето отговори вече не вършат работа. Както се знае, (президентът на САЩ от 1913 до 1921 г.) Удроу Уилсън провъзгласи правото на народите на самоопределение. Този подривен принцип бе приложен към загубилите Първата световна война Отоманска и Австроунгарска империя (но не и към победителките - Британската и Френската империя). Кое дефинира нацията? Френският философ от ХIХ в. Ернест Ренан запита: "Защо холандците са народ, а жителите на немското Хановерско кралство и на Великото Пармско херцогство - не?". Дали определящи признаци са езикът, етническата или религиозната принадлежност, общата политическа система, общата територия, нейният размер (през XIX в. либералите смятат, че някои народи като сицилийците и бретонците са твърде малки за държавност)? Езикът не дава отговор: в света днес има около 6900 езика, а държавите в ООН са 192.

Друг определящ фактор според Уилсън трябва да бъде признаването на демократичния избор: ако група хора гласува на честни избори за самоуправление, другите трябва да уважат нейния вот. През 1999 г. жителите на Източен Тимор гласуваха за независимост от Индонезия; за 2011 г. се очаква референдум за отделяне на Южен Судан. Но да се следва волята само на един референдум би свалило летвата твърде ниско. В света има твърде много потенциални "отцепници" (както ги нарича презрително китайското правителство), започвайки от индонезийската провинция Ачех и завършвайки със Синцзян-Уйгурския автономен район; ако всеки от тези райони би имал примамливата перспектива да получи независимост чрез избирателните урни, това би довело до хаос и граждански войни. Когато мнозинството гласува за независимост, би дало сигнал за преследване на малцинствата, останали верни на майката-родина.

Според някои политолози по-доброто решение би се опирало върху



индивидуалните, не колективните права



Група хора може основателно да поиска международно признание, когато е потискана толкова грубо, че самоуправлението става единствен начин за закрила на живота и свободите. Както смята политологът Алън Бюканън от Университета Дюк, правото на отцепване е "само лечебно право" - начин за поправяне на лошото. Това правило трябва да се разглежда заедно със становището на покойния Джон Роулс, което гласи: отцепването е неправомерно, ако влече след себе си угнетяване на други хора. В този смисъл Роулс отхвърляше правото на Юга да се отцепи от САЩ през 1861 г., защото така би се увековечило робството. С помощта на двата ориентира може да се предпази международният политически дебат от безкрайни националистически претенции и контрапретенции.

Правилото на човешките права означава, че шотланците, квебекците и баските нямат много основания да претендират за отцепване от стабилни, проспериращи и либерални демокрации. Те имат достатъчно гаранции за лични права и за местно самоуправление. Точно обратното е положението при кюрдите, разделени между Сирия, Турция, Иран и Ирак - те имат по-спешно основание за собствена държавност. Що се отнася до Косово, Слободан Милошевич наложи сръбската власт чрез лиишаване на провинцията от нейната автономност, а след това и чрез смазване на гражданите. Въпраки това, косовските албанци трябва първо да спрат да заплашват сръбското малцинство преди да заслужат международно признание.

Колкото и благовиден да бъде криитерият за отцепване, следващият президент не бива да прибързва. Съветникът на Удроу Уилсън по външната политика полк. Едуард Хаус ни е оставил следното размишление по повод Парижката мирна конференция през 1919 г.: "Това бе най-радостният и в същото време най-безразсъдният ход в историята. В стремежа към свобода бе забравено всичко друго". При липсата на ясни критерии за признаване от Запада на държавността на Косово могат да се затруднят усилията за убеждаване на своенравното суданско правителство да допусне общ контингент на ООН и Африканския съюз в Дарфур, защото, превръщайки се в протекторат, един ден той може да поиска независимост. Цената на тази мъглявост може да бъде много висока, но няма да я плащаме ние.