-- визитка--

Актьорът Николай Урумов е роден на 6 юни 1963 г. в гр. Каварна. През 1990 г. завършва ВИТИЗ "Кръстю Сарафов", специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър" в класа на проф. Николай Люцканов. Играе на щат последователно на сцените на Драматичен театър "София", Сатиричния театър, Народен театър "Иван Вазов". Сега е в трупата на Младежкия театър. Гостува в спектакли на Пловдивския, Шуменския, Габровския и други театри. Изиграл е над 38 театрални и 55 филмови роли. Отличен е с много наши и международни награди.

----------

- Г-н Урумов, вие се превъплъщавате в Бай Ганьо в едноименната постановка по сценарий на Георги Данаилов, а после играхте и сина на Бай Ганьо във филма на Иван Ничев "Ганьо Балкански се завръща". Не ви ли тежи ангажираността на този образ?

- Вече 7-ма година играя Бай Ганьо на театрална сцена. Ако е имало страх, то това беше от факта, че Георги Калоянчев направи невероятен образ и в театъра, и в киното. Това блестящо изпълнение остана в съзнанието на хората. Така че новата постановка и новата филмова версия наистина бяха предизвикателство по отношение на концепцията, на визията, на философията, трябваше да кажат нещо по-различно, да намерят своя път към Бай Ганьо. В този смисъл мисля, че успяхме да направим нашия прочит, без в никакъв случай да го противопоставяме на предишния, без да го копираме или отричаме. Показахме героя 20 години по-късно през погледа на друг театрален и през провокацията на друг кинорежисьор. Нашето решение беше доста смело. Бай Ганьо не беше онзи образ с потурите и цървулите от карикатурите на Борис Ангелушев и Илия Бешков. Той не е категоричен и еднопланов. Даже, ако го сложим на везната, е повече положителен, отколкото отрицателен, с многото истини, които казва - говоря за сина във филма. Този герой е симпатичен и публиката се забавлява. Има моменти, в които го ненавижда и се страхува от него, но в същото време откровените му изповеди я просълзяват. Защото той е една моментна снимка на нашата действителност и е част от нас.

- С кои качества е положителен?

- Аз по-точно бих казал, че е истински. Защото всеки един от нас носи в себе си отрицателното и положителното, колкото и да не си го признава. Бай Ганьо е част и от мен, и от всеки от нас. И няма от какво да се срамуваме. Алеко се е опитал да направи една дисекция на българина. Самият Щастливец дори се извинява леко на героя си в последните страници, като казва: "Прости ме, Бай Ганьо, че те показах в такива нелицеприятни краски, ти не си чак толкова лош.... средата е лоша". Така че ако изчисляваме положителните му черти, трябва да отбележим неговия патриотизъм, неговата приспособимост и предприемчивост, стремежът му вечно да прави от две и две не четири, а шест. Ако щете и в келепирджийството му няма нищо лошо, защото никой не работи залудо, нали. Лошото при него е, че не подбира средствата. А във филмовата версия този Бай Ганьо, пренесен 30 години напред във времето - в началото на миналия век, вече е безскрупулен.

- Как според вас би изглеждал пък внукът на Бай Ганьо?

- Внукът вече се е завърнал през 2000 г. като едно юпи, попаднал е в определени политически среди, след това няколко пъти си е сменил боята. Внукът в момента е на отговорен държавен пост, движи се в лъскава лимузина зад черни стъкла. Внукът пипа по-фино от баща си, не е толкова очебийно нагъл, понаучил се е на европейски маниери. Окачил е някъде за спомен от дядо си неговите цървулки и дисаги, които да му напомнят, че генът си е ген. В очите на внука дядо му ще да е бил един от големите поборници на България, а баща му - основоположник на капитализма и потомъкът им съжалява, че деветосептемврийската революция е скършила крилата и размаха на фамилията. И той, внукът, в момента е един добър реститут, навярно.

- Как избягвате прекаленото обвързване с толкова емблематичен образ?

- Постарах се да не остана изцяло в този герой. След снимките на филма съм се снимал и другаде, където персонажите са в другата крайност - силно комедийни, силно драматични. В театъра си имам съвсем други герои. В момента репетирам с Крикор Азарян "Три сестри" на Чехов, където съм в ролята на доктор Чебутикин. Играя в "Боговете" на Георги Данаилов в Сатиричния театър, в "Оливър Туист" в Младежкия театър, в "Змейова сватба", играя Остап Бендер в Габровския театър, в "Криворазбраната цивилизация" в Шумен и т.н. Това са все класически образи, които не дадоха възможност да остана в орбитата на Бай Ганьо.

- До колко важен за вас е литературният текст? До каква степен той е приятел или съперник на актьора?

- Аз се отнасям с голямо уважение към литературната основа на всяко драматургично произведение. И в случаите, когато съм се опитвал да импровизирам нещо, то е било винаги само ако съм стъпил на добра и стабилна драматургична база. Ако я няма, актьорът се бои да рискува. Когато имаш конфликт с текста, усещаш антагонизъм между теб и него, не можеш да усвоиш сцената, както и да му бъдеш защитник. Защото дали ще играеш в театър или в кино, и в двата случая трябва да бъдеш адвокат на своя образ, не да се дистанцираш от него, не да показваш личното си отношение към ценностите на героя или да му бъдеш съдник.

- Театърът е скъпо изкуство, изисква доста средства за самото производство на спектаклите...

- И питате как така има толкова трупи и салоните са пълни, нали? Просто ние имаме традиции. Хората са свикнали да ходят на театър, това е най-евтиното живо изкуство. Имаше един период, в който тези традиции се разклатиха и се получи ситуация, в която можеше да се скъса връзката между публиката и театралите. Имам предвид първите години след 10 ноември. Еуфорията по площадите измъкна хората от салоните и ги закотви по домовете да гледат новините. Но след това публиката оцени, че по-честните артисти и по-честният театър са в театралния салон, а не в парламента и не на политическата, а на театралната сцена, и се върна. Не зная има ли понятие "обичан политик", но "обичан артист" има.

Иначе в онези години ние трудно оцеляхме. Театърът не можеше да излезе на стачка и да затвори салоните. Ако шофьорите го направят, ще блокират транспорта, ако лекарите се разбунтуват, ще умират хора - и в крайна сметка ще има ефект. Докато при нас на всеки опит да поискаме пари се казваше: "Театърът е държавен, държавата е бедна, пари няма. Ако не искате да играете, веднага ви затваряме". Нямаше такова съзнание на гражданско общество, което да е достатъчно зряло, че да застане в защита на своите творци - ако артистите, художниците, писателите, музикантите спрат да работят поради тежки обстоятелства. "Няма да рисувам, пиша свиря...", "Ами твоя си работа", е отговорът. Така че някои от нас тогава смениха професията, си, други избягаха зад граница, а трети просто не издържаха и вече не са между живите.

- Как актьорът днес урежда ангажиментите си?

- Най-добре, разбира се, е да имаш личен импресарио, който да защитава твоите интереси. Ако си регистриран в една кастинг агенция например, там освен теб има още 30-ина колеги. И когато за дадена роля се предлагат петима актьори, за агенцията е все едно кой ще бъде взет в продукцията. Ако агенцията симпатизира на един от тях, винаги може да каже: първият е в чужбина, вторият иска много пари, вземете петия. Докато импресариото се опитва всячески да ти намери работа, за да си изкара процента. Все още тази ниша - на личния мениджър, е свободна. Но всичко това важи предимно за чуждите продукции. Защото, когато се снимат годишно по 3-4 филма за широкия екран и още 3-4 за телевизията, практиката на кастингите се обезсмисля. Българските режисьори познават актьорите, ходят на театър, така че имат представа от лицата. Освен това има асистент-режисьори, които също правят свои каталози и могат да свършат добра работа. Те още от НАТФИЗ забелязват перспективните млади колеги и знаят къде да ги препоръчат.

- Ловят млади таланти, така ли?

- Далеч не само. Пак ще се върна към филма за Бай Ганьо. След като бях поканен за ролята, ми се наложи практически да се явя 120 пъти на кастинг заедно с всички артисти, които кандидатстваха за роли, за да им партнирам. Сред онези 120 души имаше много млади актьори, които дължат поканата си за снимки на хора като Илка Вълчева, Марин Димитров, Диян Русев - асистент-режисьори, които от години ходят, търсят лица, правят лични каталози и когато режисьорът се обърне към тях, могат компетентно да го ориентират. Ще спомена още Ваня Баждарова, Краси Хазърбасанов, Антони Дончев. Всички са завършили режисура. Имената им понякога останат незаслужено в сянка, но именно на техните плещи пада после изготвянето на програмата, стиковането на заетостта на един актьор с другия, с третия, с петия. Защото в България артистите нямат само по един ангажимент и да събереш всички заедно в даден ден и час си е тежка задача.

- Мислили ли сте един ден да преподавате?

- Не, нямам качества за това. Мога да дам съвет на някои млади хора, но без претенция, че това, което ще им кажа, трябва на 100 процента да го приемат. Добре е да го подложат на съмнение и да намерят своя път. Тук ще цитирам актьора Асен Миланов, който беше приятел на баща ми и когато се готвех да кандидатствам във ВИТИЗ, ми слушаше материалите. Аз очаквах да ми обясни кое как да казвам, мислех, че трябва едва ли не да ме "тренира", но той не го правеше и това силно ме притесняваше. Накрая Асен Миланов ми рече: "Аз няма да ти кажа какво да правиш, но ще ти кажа какво да не правиш". Това беше отличен урок. Така се научих сам да търся, да ровя, да се трудя.