Като идеш на очен лекар, трябва да си отваряш очите. Нищо да не приемаш на доверие. От три такива прегледа имам четири различни диагнози. Според първата вече се нуждая от придружител, според последната - и на тази си възраст съм годен за снайперист. Ако съм имал проблеми, рече момичето, то било, защото при общуването с компютъра не съм мигал достатъчно често и очите ми изпръхвали. Това било синдром на сухите очи. Приех го с необходимото съмнение, защото от дете имам този тик - да мигам по-често от другите хора, и дори сега, макар над него в миналото да се трудиха няколко нашумели екстрасенси, продължавам да си го имам. Мигам наднормено, тоест. Кога по-активно, кога по-разредено, в зависимост от настроението, нервите, а и от промилите в кръвта. Обяснението ми не бе прието и госпожицата ми написа рецепта: Systane, изкуствени сълзи. Да си ги капвам в очите, щом съм некадърен нито да мигам, нито да плача.



Сълзата за поета не е понятие физиологично.



Сълза без тъга, без слабост и умиление, без болка или обида ми се стори кощунствена. Сред толкова заместители в днешно време само идеята за синтетична сълза възмущава. (Подобен потрес изпитах веднъж на север, съвсем под Полярния кръг, когато в едно якутско село в чинията ми сложиха... еленова устна. Деликатес, привилегия на госта. Потръпнах тогава: устните - това е нежност, целувка, въздишка, любовни слова. Не и мезе за чистия спирт питьевой.)

Имам и стихотворение за сълзата, отдавнашно стихотворение, нарича се "Дневна светлина". Меко есенно стихотворение, дъждовно приглушено. За това, че светът е и на слабостта облегнат, че и слабостта над него има власт. И най-вече за сълзата: как ни огрява като старинна лампа, как вече има на кръвта цената, а също и че може да... пресъхне. И т. н. Написал съм го и не съм го забравил. Не налагам този възглед никому, но ясно е, че няма как да приема каквито и да са изкуствени сълзи. Сгънах рецептата и я пъхнах в чекмеджето. Едвам я изрових днес - да видя медицинското име на "сълзите"...

Но защо ви разказвам това?

Напоследък фалцетните тонове в местния политически живот все повече и повече подсещат за разширена, масова употреба на Systane. Хладнокръвни и дебелооки политически лица днес пледират



с неестествено влажни очи



Вълнували ги били проблеми, които най-често самите те са забъркали в предишен мандат, разстройвало ги било бъдеще, което те самите са някога подкопали. Така ритмично се редуват те във властта, че никой не носи последствията на собствените си гафове, а още по-рядко бере плодовете на редките си разумни ходове - ако е направил и такива. В България едни избори са достатъчни, за да се заметат следи и да се почне "на чисто" - все едно дали във властта, или в опозиция. И след това спокойно можеш да рониш сълзи, да подсмърчаш на рамото на избирателя и да се надяваш, че утре той ще те погали. Но всичко е Systane.

Днес бай Каравелов едва ли би написал онова "На чужд гроб без сълзи плачат" - в наше време сълзите са налице, специална доставка. Разплаканите очи, дори когато никого не трогват, изглеждат по-честни някак, па макар и да не са непременно сини.

В миналото бе разпространен саркастичното, жлъчно "крокодилски сълзи". С крокодилски сълзи капиталистът плачеше лицемерно за своите жертви. Тъй крокодилът, като изяде плячката си, пролива огромни бистри сълзи. Не от жалост или от угризения, а просто от някаква връзка между очите и слюнчените жлези. Но тази метафора излезе от употреба, може би поради многозначителния нюанс:



нашите политически мъже днес плачат



не когато схрускат нещо, а когато им го вземат.

Сълзи капят над всичко, що се случва в държавата. Капят над затворени реактори и над още въображаеми газопроводи, над започнати съдебни дела и над прекратени, над уволнения и назначения, над сделки от миналото и от бъдещето, над бордове и агенции. Мокри от политически сълзи са съдебната власт, здравеопазването и образованието, по-рядко културата и свободата на словото. Ронят влага над тях, както се плаче над болен, дори онези, които всъщност са ги съсипали и порутили. Съвсем неотдавна, в обхвата на нашата памет - когато решаваха, подписваха и разпореждаха. А сега - Systane.

Допускам, че може причината да не е банално политическо лицемерие, нито трепетът от изборния вот на хоризонта. В края на краищата, да не забравяме, че всичко е свързано с мигането. Когато решаваш, подписваш и разпореждаш, без да ти мигне окото, ти неизбежно стигаш до изкуствените сълзи. Лошото е, че в политиката те не помагат на зрението...