По повод лицемерните вайкания за ученичките от Смолян, които ходеха забрадени на училище, разказах преди време под това заглавие историята за абитуриентката, на която д-р Е. от известна столична клиника имплантирал силикон - по нейно желание и със съгласие на майка й. Дори майката настоявала така да се направи, та да стоял добре кръстът от бяло злато; бащиният подарък, който любимото чедо щяло да носи на бала. Сега, когато насред и бездруго обърканата учебна година се яви объркващата концепция на МОН за изучаване на религия в училище, продължението на историята плаче да бъде разказано. Както понякога се случва, година след разкрасителната операция гърдите на момата се възпалили. Д-р Е. трябвало да изтърпи гнева на родителката, която направила рекламация и поискала да й се върнат парите - 3000 евро, има-няма годишна учителска заплата, естествено от големите, според една друга концепция на МОН. Имало по-добри лекари, давали ги по телевизията, чела във вестниците интервюта с тях. За кръста - нито дума.

Понеже се чуха приказки, че религията щяла да се изучава светски и с подходящи притчи и поучения, светската случка може също да се разбере притчово и с поука за религията: имплантирането й като на отделен учебен предмет в днешното българско училище ще има разкрасителния ефект на кръста в силиконов бюст. В най-добрия случай ще възникне илюзията, че бюстът е истински; в най-лошия ще се забрави кръстът. Затова пък гневни родители ще имат нов повод за недоволство, че нещо с децата им не се получава заради некадърността на други. Напук надеждите за пълна промяна след въвеждането на богоугодни уроци, започващи с райската градина и завършващи в дванадесети клас с чудесния предмет "религиозна естетика" и дискусии върху филма "Сталкер" на Тарковски; ако питат мен, "Апокалипто" на Мел Гибсън ще свърши по-добра работа.

Извън частния случай, чието използване е малко-много манипулативно, има едно принципно положение, загубило се в споровете: аргументът за ползата не бива



да измества силата на верската традиция



Човек вярва и постъпва съобразно религията си не защото е полезно, а защото не може да живее без вяра. Всеки намек, че печели нещо от нея, е обида. Подобна обида е и натрапването на религия, различна от традиционната. Това прозира в становището на Светия синод на Българската православна църква, което със сигурност ще бъде повторено и на обявената за 6 февруари пресконференция на нарочната комисия за религиозното образование, водена от ловчанския митрополит Гавриил. На всичко отгоре то се опира на конституционното положение, приглушено в концепцията на МОН: "Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание". Поради което в българското училище тая религия и трябва да преобладава, ако не направо да е задължителна. Това е защитено убедително и в предложената от синода учебна програма, чиято сдържаност е в ярък контраст с мегаломанския министерски проект. За неговото качество можем да съдим и по признанието на ръководителя му проф. Г. Бакалов, който би се отказал от него, приеме ли се принципът за конфесионално обучение. И как не: проектът на МОН поднася шарен верски и суеверски букет, който ще направи възможни смешки от типа "Иисус акбар" и "Мохамед возкресе", докато синодалният е издържан догматично, което съвсем е нелепо и откъм управленската формула, и откъм слободията в училище и в повечето семейства. Но и в двете програми витае илюзията, че от религията, преподавана било в светски, било в конфесионален стил, ще има полезни възпитателни резултати. Този бодрячески дух е обясним за МОН, но е странен за синода. Защото старците сигурно знаят, че в свят на бързи печалби религиозната вяра укрепва в отказите от тях, включително и в отказа от светски ползи за религията.



Този отказ не отслабва вярата,



както и взаимодействието между държава и църква рядко води до взаимно усилване, но често - до объркване. То личи в изтърканите призиви църквата да се впусне в запуснатите от държавата полета на социалността. Затова се повтарят обвиненията, че църквата, за разлика от други, нямала болници, училища, приюти и хосписи; че не търсела модерни форми да привлича младите - все доводи, които оправдават добрия вкус български властници и медии да наричат римския владика "свети отец" в качеството му на държавен глава на Ватикана и да оспорват "легитимността" на дядо Максим.

Но яви ли се като помощник на държавата, когато тя се разтоварва от задълженията си, църквата започва да й сътрудничи по лош за себе си и за призванието си начин. От това сътрудничество тя има горчив опит, който трябва да я предпазва от изкушенията да скрива провала на днешната държава в осъществяване на възпитателния й дълг, както скриваше навремето като филиал на "Балкантурист" истината за тогавашната държава. Затова точно църквата трябва да протестира срещу предлаганото религиозно обучение в училище и срещу превръщането на символите на вярата в регулиран от временни държавни интереси учебен предмет. И независимо от това дали сме православно вярващи, или не, трябва да подкрепим подобни протести - не заради децата и родителите им, а заради кръста, забрадките, кипата, статуите на Буда и т.н. до здравия разум. Той ни говори, че много по-важен от предложението на някаква комисия за изучаване на религия в училище е въпросът как да учат добре български език ония 25% от първолаците, които надали ще го научат и в следващите седем години. Нищо работа от гледна точка на вечността, поради което изучаването на религия в светско училище може и да почака. Защото не църквата, държавата няма време.