---------

Пламен Дойнов е роден през 1969 г. в Разград. Поет, драматург и литературовед. Той е доктор по теория и история на литературата и преподавател в НБУ. Автор на няколко книги с поезия, а негови пиеси са отличени с наградите "Иван Радоев" (2001) и "Аскеер" (2006). След критическата книга "Литература в междувековието" (2004) преди месец излезе обемистото му двутомно изследване "Българската поезия в края на ХХ век".

---------



- Над 1000 страници на тази възраст - как се пише такъв труд?

- И лесно, и трудно. Лесно, защото не само съм преживял времето, което изследвах, но и защото участвах в много от културните му приключения. И трудно, защото трябваше да спазвам научна дистанция спрямо време, за което имам богати спомени. Нов български университет ми даде възможност трудът постепенно да се превърне в дисертация. Благодарен съм на издателство "Просвета", че отпечата книгата в пълния й обем. Включих различни текстове - както аналитични студии, така и по-темпераментни манифести, рецензии, екзотични жанрове като библиотопията например...Вижте приложенията на двутомника - само те са над 100 страници с посочени около 700 стихосбирки и титанична критическа библиография.

- Колко време работихте над двутомника?

- 15 години. С търпение към себе си и с любопитство към другите. Опитах се да не пропусна нищо съществено от многообразието на 90-те години - почти всички поети и книги на 90-те, новото поколение след 1989 г., литературната носталгия по миналото, проблема с новото творческо поведение на утвърдени поети след промените, бума на антологиите, преструктурирането на литературната публичност и на книжния пазар...Така се получи това панорамно изследване.

- Поезията, пък особено съвременната, не е ли твърде встрани от общественото внимание, за да заслужава толкова усилия?

- Хляб ядат почти всички, значи той се радва на голямо обществено внимание, но не ми е известно за хляба да има подобен двутомник. От такива подробни трудове като моя се нуждаят по-беззащитните неща...

- Тоест томовете са нещо като "защита на поезията" ли?

- Искаше ми се да покажа какъв културен феномен е поезията на 90-те. Всеизвестен факт е, че вестниците след 89-а година взривиха официозния език, направиха го по-всекидневен, но и по-беден. Истинското деидеологизиране на езика обаче извърши поезията, която създаде автономни пространства, където българският език умножи своите богатства. Всъщност, ако има българска литература на 90-те години, за това основната заслуга е на поезията - появиха се десетки силни нови автори и бяха преоткрити множество стари поети.

- Не се ли боите, че нарушавате много неписани забрани с факта, че пишете история, па макар литературна, без дистанцията на десетилетията?

- Това е една от илюзиите на историята - че дистанцията от времето, което изследва, й гарантира безпристрастност. Вижте колко съчинения от епохата на Народна република България, посветени на събития от предишни векове, всъщност са заразени от идеологически пристрастия. Безпристрастната позиция се гарантира не толкова от дистанцията, колкото от професионалната етика. Иначе съм изкушен да историзирам съвременността, дори вчерашния ден. Той вече се е отлял в публикации, в документи, в устни свидетелства и това е достатъчно да бъде написана неговата история. Впрочем какво представлява бумът от блогове в интернет, ако не проява на волята за лично, малко, но последователно историзиране на собствения ти живот?

- Но това дава и чувство за измамна леснота на историзирането, възможности за мистификации...Има ли лек мистификационен елемент в "Българската поезия в края на XX век"? Имам предвид твърдението ви, че понякога сте подготвяли съдържанието на книгите си чрез замислени нарочно актове, тоест нещо като режисура на историята, но не впоследствие, а предварително?

- Чрез авторски публикации и нарочни преводи в "Литературен вестник" формирах теми - за неоавангарда и нонсенса, за пренаписването на традицията и новия автентизъм...Изключих творчеството си от обекта на изследване, но присъствам "зад кулисите" в книгата именно чрез тези "преднамерени" актове. Има и друго - краят на ХХ век беше епоха на естетическите мистификации. Чрез тях литературата създаваше успоредни на живота въобразени светове, алтернативни на бездарната политика и на агресивния медиен език.

- Щом има такива моменти, бихте ли изброили някои?

- Сред емблематичните литературни мистификации са книги от Кирил Мерджански - "Избрани епитафии от залеза на Римската империя", Бойко Пенчев - "Стихосбирка", Ани Илков - "Изворът на грознохубавите", Бойко Ламбовски - "Едварда", сборниците "Българска христоматия" и "Българска антология", преведеният от Николай Парушев уж "изгубен финал" на "Евгений Онегин"...

- Какви "-изми" откроявате в последните две десетилетия? Как репликират те с миналия век - т.нар. "социалистически реализъм", модернистичните течения от началото на ХХ век?

- Открих много диалози с предишните епохи. По-голямата част от литературата на 90-те непрекъснато цитира миналото. Соцартът пародира соцреализма. Постмодернизмът преобръща с главата надолу почти всички традиции, но особено се заиграва с литературата от Възраждането и началото на ХХ век. Новият автентизъм има предпочитания към изповедната поезия от 70-те и 80-те години. Обаче най-важното е, че 90-те години доведоха до същностно пренареждане на литературното поле. Оказа се, че големите български поети до 1989 г. не са били нито Любомир Левчев, нито Джагаров, а Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Иван Цанев, Стефан Гечев, Иван Динков, Борис Христов, Екатерина Йосифова... И това не го направи с декрет нито една институция, извърши го свободното четене.

- Е, това са много спорни тези. Особено глаголът "оказа се". Не допускате ли, че разни фактори, дори читателският интерес, могат да ви опровергаят?

- Не. Напротив, критерият "читателски интерес" би потвърдил тази теза, заедно с имената на Стефан Цанев, Миряна Башева, Радой Ралин...

- Факт е обаче, че се чете малко родна литература. Защо, според вас?

- Причините са много. И конкуренцията на визуалната култура, и безпаричието, и немалкото слаби книги от български автори. Но кризата в четенето ще се преодолее не чрез ПР акции, а чрез изграждане на модерна система от публични фондове за подкрепа и популяризиране на българската литература и култура, въвеждане на данъчни облекчения за книгата и т.н.

- Литературното образование като цяло е подложено на натиск, че не готви нужни за пазара и живота кадри... Какво мислите за неговото бъдеще у нас?

- Достатъчно е, че му предричам бъдеще. Но на едно ново литературно образование, което не стимулира наизустяване на образци, а изгражда литературна култура, основана върху конкретна работа върху текста, създава умения за говорене и писане.

- Има ли шанс българската литература за достойно съществуване, ако не е подпряна от патерицата на задължителното изучаване - първо в училище, после в университетите?

- А има ли шанс българският бизнес да съществува, ако не е подпрян на патерицата на задължителното изучаване на математика в училище? Нещата са свързани.

- О, не виждам връзка. Математиката дава възможност за търговия, тоест за бизнес и печалба. Литературата дава възможност за далеч по-крехки ценности, съответно по-уязвими.

- И в двата случая е необходимо да бъдат възпитавани образовани личности. Литературата дава друг тип образованост, без която всеки човек остава едноизмерен.

- В България има Сдружение на български писатели, Съюз на българските писатели, има още два или три писателски съюза. Те рядко осъществяват съвместни проекти, липсват общи дискусии. Как се открояват ценностите? Пазарът ли е техен индикатор, или критиката, която също почти липсва?

- Пазарът не би могъл да откроява ценности. Той откроява успешните, най-продаваните книги. Независимо дали има, или няма критика, тя също сама по себе си не би могла да посочи ценните текстове, защото рядко стига до консенсус. Именно тук е проблемът - липсата на общо пространство за дискусия, в която не е задължително да се постигне общо съгласие, но открито да се сблъскат различните мнения, толерантно да се чуят едно друго. Ето, бих предложил като начало Съюзът и Сдружението на писателите да направят един общ литературен преглед на последните години (например от 2005 г. до днес), на който различни критици и литератори да представят своите визии. Дори да не се срещнат в нито една оценка, това ще е добро начало.

- След промяната на режима преди 17 години имаше опити някои от т.нар. "пролетарски" автори - Вапцаров, Смирненски, Гео Милев, да бъдат "деидеологизирани" или дори избутани от литературната ни история. Как е ситуацията сега?

- Чрез "деидеологизацията" искаха да направят тези автори "приемливи" за новото училище след 1989 г. Защото нямаха думи да обяснят как Вапцаров има стих "Терора долу! Съюз със СССР!" и едновременно с това е голям европейски писател. Не можеха да съчетаят "Червените ескадрони" на Смирненски с откритието, че той е може би първият поет на модерния български град. Време е спокойно да приемем, че идеологията пронизва литературата на всички писатели и с това те не стават по-малки или по-значими. Мястото на споменатите автори е в литературния канон. Същевременно обаче този канон се нуждае и от други имена. След 1989 г. към тях се присъедини само Далчев, но там имат място още писатели на (условно казано) градската култура като Николай Лилиев, Теодор Траянов, Александър Вутимски, Александър Геров, Иван Пейчев...

- Заплашен ли е българският език?

- Не. Ако е заплашен от нещо или някого, това са небрежните му "ползуватели". Макар че изпадам в ужас, като видя как някой "ползва" езика, а не живее в него.

- А обществото ни като цяло заплашено ли е? От какво?

- Рисковете идват от модела на скачените съдове, който възпроизвеждат две уж непримирими противоположности. Евроутопизмът често води до евроскептицизъм, и обратно. Фаворизирането на една или друга етническа общност усилва националистическите енергии, и обратно. Корумпираната част от политическата класа е обявила война на мафията, докато същата мафия продължава да корумпира политическата класа. Ето, от тези скачени съдове могат да изпълзят чудовища.