Получих текст от Америка. Това при мен не е кой знае какво събитие: изпращат ми съчинения отвсякъде и дори невинаги по интернет. Обмяната на послания поначало включва взаимност и част от работата ми е да бъда читател на своите читатели. Този текст обаче е от приятеля ми от детинство Николай Д., чиито дири бях загубил задълго и който неотдавна се обади от Ню Йорк. Николай открай време си беше инженер пътешественик, номад по душа - още преди да го вдигне емигрантската вълна в края на осемдесетте години, бе се трудил къде ли не из Африка и Арабистан. Появяваше се с уиски за компанията, разказваше превъзходно. Бях го обявил за човек на двете носталгии: в чужбина тъгуваше за България, тук твърде бързо го завладяваше тръпката да отпътува отново - Там, Някъде, а може би Къдетоидае. Сега, поне по телефона, улавям, че емиграцията го е отегчила, говори за връщане и как, дай Боже, някой ден ще си пием ракийката с него тук, в София. Ракийката е важен знак в такива случаи, но не бива този знак да се надценява - едва ли е нещо повече от най-обикновена хранително-вкусова инерция в емигрантската душа.

Ако трябва да опиша неговото изненадващо съчинение, сигурно ще ми трябва повече място, отколкото ако просто го отпечатам. Това е неговата - от Америка -



хипотеза за откриването на Америка



Хипотезата е твърде дръзка, в мащаба на една личност от ХХI век тя би могла да се разглежда и не по-малко дръзка от самото откриване. Прекосяването на Атлантика през очите на един плевналия, също преодолял Локвата и също на свой риск стъпил на отвъдния бряг.

Николай предупредително заявява, че тая статия би могла да бъде написана само от емигрант, който е преживял отново, макар и в по-други условия, онова, което съотечествениците му сa преживели преди пет века и нещо. Само опитът, който дава дългогодишната борба за съществуване в една чужда среда, в която за тебе няма място, може да разчупи рамките на мислене, оформени от утвърдените клишета, верни и неверни, част от образованието и културата ни.

Предупреждението е на място, тъй като хипотезата е наистина шокираща: в нея ни повече, ни по-малко се твърди, че Колумб най-вероятно е българин. А и екипажите му също трябва да са били с много българи и въобще балканци. Авторът борави с познати, но и с непопулярни факти от биографията на великия генуезец и от самите му експедиции, някои от тях са просто от едновремешните ни гимназиални учебници, други са като изровени от мъглявините на Средновековието и от руините на Второто царство. А също и с четива от вестници, със съобщения и всякакви информационни случайности, които в такива случаи винаги отлично, многозначително и като по поръчка прилягат към скелета на всяка нестандартна идея. И макар през цялото време да изтъква, че борави само с предположения, получава се нещо наистина стройно, доста завладяващо, извикващо вълнение - дори само от невероятната вероятност да е било така. Там става дума и за различните версии по родословието на откривателя, и за Драган от Охрид - онзи офицер от втората експедиция на Колумб, останал в историята под името Алонсо де Охеда, и за "Шестоднева" на Йоан Екзарх, и за никога ненастъпилото интегриране на мореплавателя в тогавашното испанско общество.

Привлича амбицията да се докаже, че



гибелта и разорението на тогавашната българска държава



не са зачертали за цели пет столетия българското присъствие в света. И ако е известно, че българският духовен и културен елит е създал и издигнал цяла една цивилизация на Изток от загубеното отечество, сега Николай подхвърля, че същото това прогонените българи са вършили и на Запад - в самата Западна Европа и дори още по на Запад - чак до Америка.

Сърцето на емигранта, "озовал се преди години в един чужд и непознат свят, без знание на местния език, без връзки и без пари", стои зад тази романтична хипотеза. "Представих си - пише той - какъв ад са преживели тези прокуденици преди 500-550 години... Във феодалното общество земята е собственост на феодалите и се обработва от крепостни селяни. Не виждам кой би плащал на наемни селскостопански работници: феодалът си има крепостни селяни за тая работа, а крепостните селяни едва ли са имали пари да плащат на друг да работи за тях. В малобройните градове занаятчиите са организирани в еснафи. Чужденец да пробие в тях сигурно е било много трудно. И какво е оставало на бедния емигрант, освен да се мотае по пристанищата с надеждата, че могат да го наемат я за хамалин, я за моряк, пък и защо не за разбойник."

И така разбираме защо нашенци



пълнят корабите на Великите географски открития...



Сред всичките му остроумно изнамерени и запоени един в друг аргументи, сред увлекателно построената върху тях теория този скромен, по-скоро свързващ абзац според мен води към главното: че енергиите на загубата, на безизходността са също толкова важни за човечеството, колкото и енергиите на разцвета. Че вдъхновението, вярата, волята, дарбата не изветряват в крушенията и превратностите и продължават да работят в този свят, а в нашия случай - от Стария свят до Новия.

Като погледне човек, тази нова Колумбова хипотеза по своему е една друга, обратна, напълно оптимистична теория за българския народ. Спокойно и без фалцет един емигрант, не много преуспял и като че ли не много щастлив, сладкодумно ни подхвърля, че българинът е човек неизбежен, непредотвратим и когато му падне случай, не пропуска да върти стрелките на световните часовници.

Поразява съзнанието за мисия на нацията, така загадъчно обявило се у него днес, когато изцяло - и почти фатално! - отсъства в българското общество. Такива идеи, прозрения или дори заблуди работят вътре в човека по-добре от всякакви партийни програми и обещания за светло бъдеще. Защо обаче ни спохождат само в някоя пуста чужбина, остава тайна на тайните...