Траурни тонове се носят на последните срещи на НАТО, но малцина се трогват. Повечето държави си правят оглушки, сякаш не чуват воплите на висшето командване, че алиансът е изправен пред въпроса за собственото си оцеляване. Даже Атлантическият клуб в България, който бе толкова активен до приемането ни в НАТО, е замрял от месеци и не помръдва.

Министърът на отбраната на САЩ Робърт Гейтс изрази тревога на традиционната февруарска среща по въпросите на сигурността в Мюнхен, че "много хора на този континент (Европа) може би не схващат степента на пряката заплаха за европейската сигурност". Разочарованието му дойде от срещата във Вилнюс на военните министри на НАТО, които на 8 февруари останаха равнодушни към призива да дадат още пари и войници за бойни операции в Южен Афганистан, където се решава съдбата не толкова на Афганистан, колкото на алианса.

Генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер, който се притеснява с какво послание ще отиде на срещата на високо равнище в Букурещ на 2-4 април, се опита от Мюнхен да сплоти 26-те страни-членки под лозунга "Един отбор - една мисия: заедно вътре, заедно вън".



Военното бодрячество



обаче прозвуча фалшиво и затова бе принуден да признае: "Нашите общества съвсем основателно ни питат как НАТО се справя с проблеми, които са по-близо до нашия дом, а не до Кундуз. Ако сте естонец, сигурно се тревожите от появата на масирани кибератаки; ако сте британец, испанец или турчин и сте преживели терористични нападения на своя територия, очевидно се питате какво би последвало; а мнозина в Европа се питат как биха се справили, ако енергийните доставки секнат".

Шефът на Пентагона Гейтс уверява, че ако алиансът си тръгне победен от Афганистан, терористите ще го последват и ще стигнат до Америка и Европа. Следователно европейците и другите съюзници трябва да повярват, че в сраженията около Кандахар бранят собствения си дом. Той укори страните в НАТО, че са се разделили на две равнища: едните напъват мишци, а другите се спотайват като зайци на безопасни места. Втората група е очевидно по-многобройна, защото в боевете участват главно американци, канадци, британци и холандци, които вече са толкова изтощени от неравномерното разпределение на тежестите, че са склонни да си тръгнат. Канадците и холандците не се стесняват да изричат заканата си открито, докато американците и британците се ограничават с мрачно мърморене.

Драматизмът се подсилва от публикации в западния печат, който през последните седмици избира все



мрачни заглавия:



"Залезът на НАТО" ("Лос Анжелис таймс"), "Ще умре ли НАТО в Кабул?" ("Ла Стампа"), "Афганистанското изпитание на НАТО" ("Файненшъл таймс"). Руското списание "Взгляд" отива още по-далеч и пита: "Ще сполети ли САЩ участта на СССР?". Няма съмнение, че руснаците не биха се разстроили от разпадането на НАТО, но ако се абстрахираме от злорадството им, може да се вярва на техния опит в Афганистан. На всеки 15 февруари те отбелязват поредната годишнина от изтеглянето на "ограничения съветски контингент" от Афганистан. За 9 години там се сражаваха 620 000 войници, които дадоха 15 000 жертви. Във върховите периоди в боевете бяха хвърлени едновременно 110 000 съветски войници, но резултатът бе катастрофален.

НАТО се бие срещу тероризма в Афганистан от 2002 г. малко след като САЩ удариха Кабул в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001 г. Там за първи път алиансът задейства чл. 5 от своя Северноатлантически договор за колективна отбрана. Също така за първи път излезе от зоната на Северния Атлантик, която официално е неговата територия. Прецедент бе и участието му в сухопътни боеве. До този момент той бе изпитвал военната си мощ само в учения и в една въздушна операция над бивша Югославия през 1999 г., в която войниците му така и не помирисаха барут, защото действаха дистанционно.

Тъй като на никого не му се мре в Афганистан заради мъглявата кауза за борба с тероризма, действията са много предпазливи и жертвите са само 750 от състава на международната коалиция, която включва 26-те страни от НАТО плюс 11 други държави. Целият задграничен контингент наброява 42 000 души, от които 14 000 са американци. Освен това други 13 000 американци действат самостоятелно, като издирват бойци на "Ал Кайда" и обучават афганистанската правителствена армия.



Мотивацията за война е слаба,



защото и политическата воля е неясна. Западът просто не знае какво иска и какво може да постигне в Афганистан. Първоначалната задача за разгромяване на международния тероризъм още в леговището му се оказа утопия, защото с бомби и ракети могат да бъдат избити отделни терористи и още повече мирни граждани, но не и явлението тероризъм. Афганистан е образец за повторение на стратегическа грешка, каквато направи и Съветският съюз.

Западът осъзна, че тероризмът произтича от определени социални и етнокултурни предпоставки, и се зае да създава афганистанска демокрация по свой образец. Тя би трябвало да промени обществото, което да се откаже от племенно-родовия архаизъм, от производствените си навици (добив на опиум), дори от културно-религиозните си канони (шериата). Това е точно толкова възможно в приемливи срокове, колкото изграждането на социализъм от съветски тип на афганистанска земя. Много години са необходими за трансформацията на цял народ, живеещ при това в разпокъсани планински общности, но никоя държава няма търпение да се посвети военно и икономически за неопределено време на прераждането на Афганистан. НАТО не става за акушерка, защото има по-скоро санитарна роля. Военните могат да разчистят терена от враждебни елементи, но не и да го населят с приятели.

Въпреки че чужденците ударно строят пътища, създават инфраструктура, стараят се да образоват младите, изграждат здравна мрежа, обучават новата армия и могат да отчетат още немалко положителни процеси, унинието в НАТО расте, защото темповете на цялостната промяна са отчайващи. Времето на стогодишните войни отдавна е минало. "Войната обича победата и не обича продължителността", казва още в древността китайският военен стратег Сун Дзъ. Все по-категорично започва да звучи въпросът



"Докога?"



НАТО се готви да чества догодина 60-годишен юбилей и със сигурност няма да предприеме точно в навечерието му безславно изтегляне (то би съвпаднало с 20-годишнината от съветското изтегляне). Но също толкова сигурно е, че няма да може да се похвали и с победа. Щом отшумят честванията, ще трябва да мисли как да приключи с някакво достойнство операцията си в Афганистан, за да не стигне до разкол.

Талибаните не могат да бъдат изтребени до крак. И симпатизантите на "Ал Кайда" не могат да бъдат изловени. След като Пакистан, който има сравнително силна власт, не може да се справи с лагерите им на своя територия, още по-невероятно е да се очаква успех от афганистанския президент Хамид Карзай, който не смее да напуска Кабул. Рано или късно, НАТО ще търси



политическа сделка



Алиансът вече получи оферта от лидера на талибаните молла Омар. Чрез своя говорител Забиула Муджахид той заяви на 11 февруари от щаба си в пакистанския град Квета, че неговите бойци няма да бъдат заплаха за други страни, ако държавите от НАТО изтеглят войските си от Афганистан. Изявлението му имаше за цел да контрира предупреждението на Робърт Гейтс, че терористите ще вървят по стъпките на напускащите чужди войници. Не е изключено да са започнали вътрешни сондажи за следнатовско устройство на Афганистан, защото президентът Хамид Карзай все повече се държи своенравно и дразни Запада. Всички талибани са от племето пущуни, а самият Карзай също е пущун и разчита за своето оцеляване предимно на съплеменниците си, които го избраха през 2004 г. за държавен глава. Още на 6 април 2007 г. той призна, че се среща с представители на талибаните, и заяви на пресконференция в Кабул: "Афганистанските талибани винаги са добре дошли, те принадлежат на тази страна ... те са синове на тази земя". Ако не друго, това означава, че се стреми да избегне съдбата на президента Наджибула, който бе обесен публично седем години след изтеглянето на съветските му покровители.

Афганистанците да се оправят, както могат, но



какво ще стане с НАТО?



Алиансът може да загуби авторитет, но няма да загине, или по-точно няма да загине неговата многолюдна администрация. Както забеляза на 11 февруари "Лос Анжелис таймс", "в щаба на НАТО започна да действа железният закон за самосъхранение на бюрокрацията". Предстои изобретяване на нови функции, разширяване чрез нови членове откъде ли не, интегриране с други организации като ООН и ЕС и пр. Независимо Косово отвори нова работа на натовските сили за стабилизиране на Балканите. Появяват се призиви алиансът да въведе ред и на Ивицата Газа. По света има изобилие от конфликти. Ако военната и цивилна върхушка си търси роля колкото да оцелее, ще си я намери. Примерът на Западноевропейския съюз (ЗЕС), който уж приключи земния си път като военна организация, но администрацията му оцеля, би трябвало да е знак, че е рано да се насрочва погребение на НАТО.