Четвъртият вот на недоверие срещу правителството бе важен за опозицията. Не само заради митинга и любопитния, но не чак толкова важен въпрос точно колко хора ще се съберат пред парламента. Ако в Хисаря преди десетина дни тройната коалиция ни каза, че всичко при нея цъфти и връзва, то сега опозицията трябваше да покаже какво расте (или старее) в нейната градинка. Година и половина преди парламентарните избори състоянието на опозицията е важен симптом за здравето на следващото управление.

В какафонията, която произведоха около вота различните хора и партии, все пак се чуха няколко главни тона. Опозицията държеше да покаже: че може да е единна и алтернатива на сегашното управление, макар и не веднага; че правителството е корумпирано и никой в държавата не може да го търпи повече; че има ресурс не само за парламентарен, но и уличен натиск и държи здрава връзка със средите, които обикновено наричаме "гражданско общество". Всичко това при ясната перспектива, че властта няма как да падне и че хората, които застанаха срещу полицейската барикада край парламента, имат не само политически, но и почти антропологични различия. В крайна сметка цялата суматоха трябваше да покаже и дали въпросът "Иде ли?" е намерил отговор "Той е" в лицето на Бойко Борисов и мисията му да обедини разпръснатите електрони извън тройната коалиция.

Някои от тези въпроси получиха отговори малко преди вота. Референдумът срещу петролопровода в Бургас, който имаше същите цели, постигна



спорен ефект за бургазлии и безспорен дефект за опозицията



При целия й напън и подкрепата на мощната в региона телевизия СКАТ гласуваха едва 1/4 от избирателите, което показа, че за тази гражданска кауза гражданските й връзки не са съвсем здрави. Още по-рано пък Бойко Борисов целуна ръката на Европейската народна партия, което по стара традиция означава, че макар и с отвращение, у нас ще последва верижно целуване и на неговата десница. Все пак интрига имаше и тя бе доколко обединената опозиция с рейтинговия Борисов, "проветреното" след Юруков СДС и понатрупалия опит Сидеров ще произведе действия, по-различни от скучните и отегчителни дебати при предишните вотове.

Вотът мина и сега опозицията би трябвало да калкулира ползите от набелязаните цели. Ако смята добре, трябва да отчете и вредите, които не са по-малко:



1. Алтернатива, но каква?



Безспорно за немалко българи, главно антикомунисти и отявлени противници на ДПС, пълната трибуна на митинга бе радост за душата. Аритметично и механично опозицията показа някакво единство, което, ако не сега, то един ден, след изборите (друг е въпросът кой ще оцелее в парламента), би могло да се материализира в общо правителство. Но има нещо много по-тревожно от качествата на хората, които биха влезли в такъв кабинет (по иронията на Станишев). То е, че този опозиционен сговор много прилича на управляващия сега. Тройната коалиция бе съставена в противоречие с интересите на избирателите, защото бе договорена зад гърба им. Днес опозицията, въпреки че застана с лице към площада, също е лишена от морална хигиена - лидерите й пак се съюзяват напук на привържениците. Как ли се чувстват симпатизантите на "Атака", когато водачът им Волен Сидеров бори корупцията с Венцеслав Върбанов например? А седесарите забравиха ли, че на президентските избори трябваше да подкрепят Първанов заради "цивилизационния избор" да бъде спряно "националистичното зло" Сидеров? Такива нечистоплътни контакти са също толкова предпоставка за нечистоплътно управление, колкото и при тройната коалиция.

Тези тревоги, разбира се, едва ли биха стреснали твърдите ядра, но към останалата част от обществото опозицията не даде добри сигнали. Губещ е дори Сидеров, който като постоянен антисистемен играч печелеше симпатии, но, нареден до Борисов, Атанас Атанасов и Юруков, вече е част от системата.



2. Ялова борба срещу корупцията



За пореден път опозицията не стресна управляващите с големи разкрития. Притоплени бяха стари скандали и изрезки от вестниците. Никой, разбира се, не е очаквал Мария Капон например да извади доказателства и на другия ден някой министър да влезе в затвора. Но тъй като наистина проблемът с корупцията е много голям, в парламента трябваше да бъдат изкарани големи факти. И не заради зрелището на дебата. А просто защото към опозицията също тегнат огромни съмнения, че е замесена (или поне преди) в същите корупционни схеми. Само ако ги разобличава, ще докаже, че няма нищо общо с тях. Не стана.



3. Гражданско общество или малка бойна команда?



Дали 4000 или 10 000 са били пред парламента не е толкова важно. Важното е, че "Атака" за пореден път се доказа като малък, но сплотен колектив и може би е единствената партия наред с БСП, която може да изкара хора на улицата. На 50 метра от опозицията протестираха фермерите, което показа, че те никак не я приемат като изразител на техните интереси. Но за каква обществена самоинициатива да говорим, след като само народът от автобусите напълни площада. Има автобуси - има митинг, няма ли - няма митинг. Малко столичани подкрепиха протеста, което пък е оценка за (не)свършеното от Бойко Борисов като кмет. Колкото до него - да, той е лидерът на опозицията, тя расте, но без нови решения старее и погрознява.

Може би единствената безспорна полза е сигналът, който опозицията даде към чужбина и външните си донори. Идват не само парламентарни, но и европейски избори, донорите се чудят какво в България мърда, шава и е способно да провежда политика. Е, нещо се размърда... Ето още въпроси за размисъл: защо опозицията тръгна на борба срещу корупцията след поредния доклад на ЕК, въпреки че тя цъфтеше и преди него; защо Костов и Юруков почти станаха хипари покрай проекта "Южен поток", а за Косово например нямат ясна позиция. Да не би защото срещу тръбата да има мощни американски и европейски лобита пък с Косово лобитата не знаят какво да правят? А оттам и нашата опозиция да не знае?

Отговори едва ли ще получим. Затова и опозицията едва ли ще получи доверие и при следващия вот срещу правителството. Тоталното недоверие продължава.