Няма нищо по-страшно от това да загубиш приятел при идиотски нелеп инцидент. Още по-страшно е обаче да се опитваш отчаяно да поддържаш последната искричка надежда, останала в теб, а един куп държавни институции да я убиват невъзмутимо и садистично.

Това разбрах през онези безумни 48 часа, когато аз и група мои приятели отказвахме да повярваме, че нашият съученик Даниел е сред овъглените трупове във влака София-Кардам. И правехме всичко възможно да го открием жив.



Може би ранен. Може би в безсъзнание. Но жив.



Всичко започна в петък на обяд, когато разбрах, че моят съученик Даниел Вичев е пътувал в горящия влак и родителите му не могат да го открият по мобилния телефон. Обади ми се приятел, който настояваше да използвам връзките си като журналист в "Сега", за да разбера нещо повече. Не беше ясно нито какво точно се е случило, нито в кое купе е бил, нито колко са жертвите. Знаехме само, че е бил в злополучния кушет вагон, от който е тръгнал пожарът, и че има три трупа.

Веднага звъннах на горещия телефон в БДЖ, откъдето ми казаха, че нищо не знаят за Даниел. В ужаса си зададох и други въпроси, но и на тях не получих отговор. Стана ми ясно, че телефонът е по-скоро за да събира информация от пострадалите, а не да дава каквато и да е "първоначална информация" на близките. Нищо не знаеха и на горещия телефон на МВР в Червен бряг. Оттам само ми казаха, че бащата на Даниел вече е в града.



И започна голямото чакане.



Чаках един от колегите ми да се върне от пресконференция на шефа на БДЖ, за да разкаже какво се е случило. Бях го помолила да пита конкретно за Даниел, но за съжаление и оттам нищо не можаха да кажат. Оказа се, че тъй като билетите били изгорели, не може да разберем и в кое купе е пътувал. После чаках друг мой колега, който беше командирован на мястото на трагедията. Пак нищо - там било хаос и паника и вероятно щяло да се появяват още жертви. Помолих друга колежка да научи подробности от прокуратурата. Тя ми каза, че там всички знаят за случая "Вичев", но нямат друга информация за него. Същото ми каза и човек, който помолих да разговаря с министъра на транспорта.

Така дочаках 13:15 - часа, в който бе обявено, че оцелелите пътници ще пристигнат в Добрич. Даниел го нямаше между тях. Четях по информационните агенции за различните версии за причините за пожара, за скачащите от влака голи и боси пътници и другите, които са чупили стъкла, за обгазените в болницата, за какво ли не. За Даниел нямаше и дума. Мои съученици ми казаха, че баща му го търсил в болниците в Плевен и Червен бряг, но неуспешно. Всички чакахме и не вярвахме на най-лошото. Мина една кошмарна нощ.

На следващия ден започнахме да си пишем по скайп - предавахме си различни новини, разсъждавахме къде може да е, опитвахме се да съберем всички подробности около огнения ад и да намерим някаква следа за него. Съучениците ми от Добрич



направиха блог в интернет за Даниел



(Daniel2008.blog.bg), в който молехме всички, които са го видели, да се свържат с нас. С нас се свързаха основно медиите.

Пратихме писма на различни агенции със снимка на нашия изчезнал съученик с надеждата да я публикуват и да го видят колкото се може повече хора. В един от форумите попаднахме на човек, който твърдеше, че е видял Даниел да чупи прозорци, за да излязат хората оттам. Помислихме, че може да е скочил и да лежи някъде ранен. Даниел беше много атлетичен.

Моите съученици и приятели на Даниел веднага тръгнаха за Червен бряг - едните от София, другите от Добрич. Надеждата бе още жива, защото в този момент липсващите хора бяха 12, а намерените трупове - само 8. Обадих се на "Гражданска защита" в Плевен, за да ги помоля да започнат издирването по светло - беше към 17 ч., а приятелите ми щяха да пристигнат там към 19 ч., когато ще е тъмно. Намерих телефон в интернет, от страницата на Министерството на бедствията и авариите. Там обаче никой не вдигна. Отново звъннах за помощ на горещия телефон на БДЖ. (Сутринта оттам ми се бяха обадили да питат дали случайно не сме намерили Даниел! ) Мъжът отсреща обеща да се свърже с "Гражданска защита" и да ми се обади. Направи го минути по-късно - за да ми каже, че районът е бил претърсен километри назад и че няма нужда приятелите ми отново да оглеждат. Те обаче казаха: "Едно търсим ние, едно - те".

Когато приятелите ми пристигнаха в Червен бряг, от местната полиция им казали, че всъщност никой не е претърсвал района, но по релсите са минали кантонери, които са огледали наоколо. Странно... Досега всички знаехме, че уж е имало сериозно издирване. Още по-чудовищно е, че полицаите са отказали да помогнат на съучениците ми дори с един по-свестен фенер, като са им заявили: "Ами търсете, щом искате!". По пътя за Червен бряг те бяха купили набързо само джобни фенерчета. За сметка на това пък, без да имат нищо общо със случая,



в издирването се включиха плевенчани и дори французин



От "Гражданска защита" също не бяха особено отзивчиви. На молбата за помощ, отправена от съучениците ми в събота, в 21 ч., отговориха, че ще пратят екипи да търсят с тях, но чак сутринта. В неделя сутринта, в 7:30, всички бяха в паника, защото никой не беше дошъл на мястото на инцидента, за да започне издирването. На повторното обаждане от "Гражданска защита" отвърнаха, че за да тръгнат спасители да издирват някого, трябва да бъде подаден сигнал от физическо лице. Не е ясно защо обаждането в събота вечерта не се смята за подаден сигнал. Губеха се ценни минути и часове. След скандал от "Гражданска защита" признаха, че всъщност чакат заповед "отгоре" - от прокурори и следователи. Последната надежда беше да намерим телефоните на тези "отгоре" и да ги молим за лична намеса.

На помощ пак дойде колежката ми от "Сега", която ми даде въпросните телефони. Оттам веднага откликнаха и увериха, че "Гражданска защита" ще пристигне по възможно най-бързия начин. Тя обаче дойде чак в 11 ч. Издирването продължи още няколко часа. То бе прекратено, след като се обади бащата на Даниел с трагичната новина, че съученикът ни е идентифициран сред жертвите. Оказа се, че това е станало доста по-рано, но никой - дори дошлите на място журналисти от телевизиите, не е пожелал да разпространи трагичната вест.

Цял ден вчера умувахме



как да реагираме на убийственото бездушие на държавата,



на БДЖ, на полицията, на "Гражданска защита"... Да ги разобличим? Да ги съдим? Да ги линчуваме? Каква ще е ползата от това? Ще минат години, виновни няма да има - там безотговорността е колективна и повсеместна.

Затова решихме да направим нещо по-полезно и позитивно - сайт в памет на Даниел, който да служи като информационен канал при подобни трагедии. На него ще качим всички телефони и връзки с институциите, към които можем да се обърнем в случай на беда, с подробни указания какви стъпки трябва да се предприемат, какви са ни правата и задълженията при такива драми. Защото не искаме никой да преживява това, което изстрадахме ние през тези страшни 48 часа, лутайки се безплодно и издирвайки телефони и хора, които да ни помогнат. Защото и досега мен лично ме стряска въпросът: ами ако имаше ранени, които са се спасили от огнения ад, но не са дочакали да бъдат открити живи? Тогава? Докога държавата ще лицемерничи колко е загрижена за мъртвите и техните близки, а ще зарязва безпардонно онези, които са имали макар и минимален шанс да оцелеят?

Намерението ни е да привлечем и адвокати, които да дават съвети как да си защитим правата и да потърсим отговорност при подобни драстични нарушения на мерките за сигурност, завършващи с невинни жертви.

Но за да не бъде това поредната инициатива за три дни, имаме нужда от помощ. От обществото и от държавата. Дали ще я получим? Аз лично съм скептична. Но съучениците ми - не. Подкрепете ги.