Преди няколко седмици старци от няколко погранични села в Кюстендилско поискаха банкомат в някое от селата, за да си теглят пенсиите. Старците казаха, че не могат да ходят чак до града, но от община Кюстендил им обясниха, че няма как да получат такова съоръжение. Банкоматът, научиха бабите и дядовците, е рентабилен, когато има по 2-3 хиляди транзакции месечно. А тук са шепа хора.

.....

Някои от кюстендилските села са пословично обезлюдели. И тук е така далеч отпреди промените, казва кметът на Долно село Димитър Коцев. Тъкмо негова е идеята за банкомат в някое по-голямо околно село, като Гърляно, което е по средата на пътя между Гюешево и Кюстендил. В много от близките села пощи няма, така че хората трябва да ходят до града за пенсии, социални помощи или майчински. "Детските са 18 лв., а за да отиде човекът до Кюстендил и да се върне, ще даде 10 - какъв е смисълът", обяснява кметът, "същото е и с пенсиите".



Банкомат явно няма да огрее



тази пообезлюдена гранична зона, но от общината казват, че проблемът може да се реши с постерминали в няколкото пощи из селата, от които всеки да тегли.

Коцев управлява още 4 села с по-малко жители, едно от тях, Леска, до което асфалтов път няма - с един-единствен 80 и кусур годишен дядо. "Той обаче си има деца, които редовно ходят при него", казва кметът. Много от старците обаче нямат постоянна грижа и кметовете играят роля на социални помощници. "Лекарят идва тук в четвъртък, тъй че в петък аз съм долу в града по аптеките, за да изпълнявам рецепти", обяснява той. "Не искам да се хваля, но тук сме един вид специалисти по всичко", казва. Когато се наложи, е строител, водопроводчик, душеприказчик... Работил е с майсторите по реставрацията на една от трите околни църкви, за другата е качвал материали по черния път на отсрещния хълм ("три пъти чупихме каруцата"), където е огромният черен квадрат, останал след пожарите тия дни . Освен за църквите наскоро е намерил пари и за нов покрив на необитаемото от години училище в Долно село, както и за подмяна на 2 км от водопровода, от който преди това постоянно избивали течове, понеже тръбите не били сменяни от 1957 г., когато са поставени. Защо ремонтира сградите, като почти няма кой да ги ползва? Защото все някога ще се намери кой. А как намира пари, при положение че инфраструктурите, за които отиват, ще се ползват от толкова малко хора? "Ами с нахалство, казва, ако не досаждаме постоянно, нищо няма да стане".

Най-старите къщи на селото пък, видимо поне на по век, вече падат. От община Кюстендил имат намерение



да съкратят агонията им,



понеже са опасни. Вярно, че в тях не живее никой, но наоколо все пак има деца. Няколкото цигански семейства оказват упорита съпротива срещу отрицателния прираст на селото. Едно от тях, по-голямо, ходи в най-близкото училище в с. Жиленци с автобусчето, което обикаля селата всяка сутрин.

В Долно село за изненада читалището над стаята на кметството работи и периодично се зарежда с нови книги. И за още по-голяма изненада има читатели, най-редовен от които е един хилав мъж на средна възраст, облечен във вехти дрехи, който сега е седнал на пейката отпред. Гушнал е в скута си купчинка вестници и списания. "Ами това ми е удоволствието - телевизията и книгите, чета до 1-2 всяка нощ", казва той. За разлика от повечето хора тук животни не гледа - "само едно куче". Докато говори, над очилата му се подава поглед на умен и чувствителен човек. И вероятно тъжен. Родом е от Долно село, но по-рано е живял в Русия и не се е прибрал тук по желание. Той вероятно е единственият висшист в селото - строителен инженер е, завършил е във Воронеж в Русия. Навремето е работил в строителството, "между Киев и Москва". След това е бил известно време в София, но се наложило да се прибере, когато брат му починал. Майка му плачела, когато той тръгвал за София, и в крайна сметка се установил тук. Има син, който от 10 години живее в Москва и откак е заминал, не го е виждал. Има и двама внуци, които също не е виждал на живо. Те не са идвали на гости и той не е ходил - "преди самолетният билет София - Москва беше 56 рубли, сега трябва да е около 300", казва.

Той е един от малкото мъже в селото, повечето са баби. Дали от много работа или от нещо друго, дядовците са се споминали по-рано. Кметът пък има следното наблюдение: "тук жените,



ако минат 60 години, значи ще са дълголетници"



Разказва за едно ходене на фолклорен фестивал в Казанлък, където местната читалищна група трябвало да представи 3 местни обичая: "беше дъждовно и нямаше как да останем на палатки, и се натоварихме обратно на автобуса; прибрахме се в 4 сутринта - децата бяха окапали, но възрастните държаха - железни са бабите".

"Не знам и аз защо, ама наистина мъжете първи тръгнаха", казва 74-годишната баба Лили. Макар че я болят крак, гръб и т.н., тя кротко приема новината от Коцев, че лекарят утре нямало да дойде. Знае, че трябва да ходи в София на изследвания заради някакъв нерв, но няма как.

Откак е с болен крак, не ходи много, а до града пътува само в колата на сина си, макар че през селото минава жп линията Кюстендил - Гюешево, а има и автобус (до линията стърчи сивият скелет на един недостроен склад за руда, която трябвало да се пренася от Осогово.) "Да не взема да умра в рейса, да създам проблеми на хората", полу на шега обяснява бабата. Със счетоводна прецизност очертава колебливата траектория на пенсията си - отначало 131 лв. и еди-колко стотинки, после й махнали 70 лв. и стотинките, а после... Няма значение, все са били недостатъчно.

Баба Лили също чете вестници - в магазина, който е на 30 метра от къщата й, всеки ден получават вестниците. От там знае, че "тройката" (тройната коалиция) нещо се клати, ама информациите са ту така, ту онака. И без да рови из пресата, обаче е категорично наясно, че "Масларова трябва да действа и да ги увеличи тия никакви пенсии". Иначе не е пропускала избори, винаги е гласувала. Пък и къщата й е срещу кметството, където се разполага секцията. "Е, то ако не гласувам, кмето нали че ме арестува", закача го жената.



"Ей, да не пушите цигари",



добродушно ни скастря, "аз съм на 74 и никога не съм пушила - само 1 цигара, кога работих в магазина".

Срещу нея живее баба Мария (Марика, както й казват тукашните), най-възрастната жителка на Долно село - на 90. Живее сама от 12 години, когато е починал мъжът й, и сама си гледа козите, макар че е с патерица. Като ни вижда, се усмихва и хуква назад към къщата за кутията с бонбони. Кметът с намерение да даде тон на почерпката посяга първи към единствения квадратен бонбон в кутията. А, не, дръпва я бабата, този е от другите (демек, някой от гостите може да си го хареса). "Казват, че за тая възраст добре се оправям, ама аз по-добре се преструвам", намига старицата. И тя си има син в Кюстендил, който й помага.

Наблизо има още едно село с един-единствен жител, Жеравино, но за него отговаря кметът на с. Бобешино, Павел Михайлов, който току-що е пристигнал с "Нива"-та си. "Самотникът" е на средна възраст и е медийно известен като човека, който последен в България посреща новите години - Жеравино е най-западното "населено" място у нас. Как преживява, е загадка. "Намирам му някаква работа при мен, за да взима 40-те лв. социална помощ месечно", казва Михайлов.