"Някои го преживяват трудно...", гласи една реклама на депозит с рекордната лихва от 8.18%. Дребна подробност е, че тази лихва е не за 12, а за 18-месечен период. Банковите хитрини като тази са добре известни, но някои от тях наистина трудно се преживяват. Особено от хората, за които 100-200 лв. са много пари.

От всички хитрувания на банките рекламите са най-безобидните, но това не означава, че трябва да се подминават с лека ръка. Докато за оскъпяването по потребителските кредити след много мъки най-сетне се въведе практиката да се посочва не само лихвата, но и таксите и комисионите по заема, при рекламите по влоговете хаосът е пълен. Той се откроява особено ярко през последните месеци, тъй като заради нуждата от свежи пари банките осъзнаха, че наред с кредитоискателите е време да започнат да ухажват и спестителите. Така се родиха рекламите от типа на тази на Юнионбанк за "депозит с 8.18% лихва".

Всъщност в момента лихвата се рекламира чрез най-различни хватки и всеки неспециалист с лекота може да се подведе за това коя е най-добрата оферта. Примерно - Пощенска банка обещава по депозита "Активни пари" годишна лихва до 7.25%. Да, но този процент се достига само през декември. През януари парите се олихвяват с 3% и този процент постепенно нараства до края на годината.

Но да махнем с ръка на рекламите - все пак те са само началото на главоболията на онзи, който е тръгнал да излиза наглава с финансова институция. Освен да се поинтересува за истинския процент на лихвата, която ще получи, гражданинът



задължително трябва добре да проучи и таксите



И то не само за теглене, а и за внасяне на пари в банки, защото някои трезори взимат такси дори и за това. Булбанк например прибира по 0.15% върху внесеното над 5000 лв., като максимумът е 200 лв. Банка ДСК събира комисиона само при внасяне на монети. В Райфайзенбанк са решили да събират такса и за "внасяне в брой на банкноти, неоформени в пачки по 100 броя, по купюри еднопосочно с лицевата страна нагоре". Та ако човек не свърши тази работа, която би отнела секунди на опитна касиерка в банката, ще трябва да плати 0.4% върху цялата сума или минимум 1 лев.

Но когато потребителят си открива депозит или си вади банкова карта, е хубаво да не се задоволява само с четене на тарифите, а да залегне и върху общите условия. В това отношение има доста препятствия, защото някои банки са възприели общите условия за редица свои продукти като съкровена тайна и не ги публикуват в сайтовете си. Типичен пример е УниКредит Булбанк. ОББ, Райфайзенбанк и Пощенска банка са обявили общите условия, но само за част от продуктите си. Банка ДСК пък е образец за добра практика, защото е оповестила условията по спестовните влогове, банковите карти и др.

В клоновете на банките обаче тази информация не е на показ. Ако клиентът сам си я поиска, най-вероятно ще чуе два вида предложения от банковия служител - да види брошура или да му принтират общите условия с уговорката, че може да ги чете само на място. Което значително затруднява подробното изучаване на всички неясни моменти, с които такъв тип писания изобилстват.

Например по темата "безсрочни влогове" банкерите са



въвели прелюбопитния термин "обездвижване"



Това означава, че ако сумата по влога падне под 50 лв. и по сметката няма движение 1 година или повече, спестовният влог се превръща в обикновена разплащателна сметка. За обслужването на такава сметка банката си удържа по 1.25 лв. всеки месец. Или ако клиентът е имал 45 лв. например, след няколко месеца няма да ги има. За да се установи обаче колко банки в България "обездвижват" безсрочните влогове, човек трябва да си вземе отпуска.

За любителите на по-екстремни усещания има и по-интересни примери. Клиентите, които не се интересуват с години от влога си, могат да се лишат и от по-големи суми. Например клиент на една от най-големите банки, който нито е внасял, нито е теглил суми от безсрочния си влог в продължение на 10-15 години,



е загубил няколко десетки хиляди евро,



научи "Сега". Той е представил спестовната си книжка, но банката не я е приела с аргумента, че той не фигурира в нейната информационна система и че банката не е длъжна да пази счетоводните документи повече от 5 години. Според чл. 422 на Търговския закон обаче "при различия между данните по партидата на банката и издадения на влогодателя от нея документ се предполага до доказване на противното, че данните по издадения документ са верни". Т.е. ако банката не може да докаже, че парите са изтеглени, клиентът би трябвало да си получи сумата. Но, уви, реалността е друга - банките се оказват над закона.

Още по-абсурдни клаузи са наложили трезорите в общите условия за електронно банкиране. Човек може да се изуми на колко места е записано, че банката не носи никаква отговорност. Ето няколко нагледни цитата: "Банката не носи отговорност за каквито и да било последици, възникнали от неправомерно и/или некомпетентно използване на услугата "интернет банкиране"; "Банката не отговаря за неправомерните действия на трети лица, с които те са увредили клиента чрез използване на услугата "интернет банкиране"; "Банката не носи отговорност за вреди и пропуснати ползи в резултат на технически проблеми, както и при форсмажорни обстоятелства" и т. н., и т. н. Не е ясно как е възможно изобщо банката да създаде платежен инструмент, за чиято сигурност не носи никаква отговорност. В задачата се пита също колко години й трябват на Комисията за защита на потребителите, за да забележи тези видимо неравноправни клаузи в договорите.

Опитите на банките да се измъкнат от отговорност и при източването на суми от дебитни или кредитни карти продължават. По закон, ако някой е източил неправомерно пари от картата на клиента, последният понася щети до момента, в който уведоми банката, и то само до размера, договорен с нея, който не може да е повече от 300 лв. След уведомяването



всички щети са за сметка на трезора



"Сега" обаче не откри в общите условия за дебитните карти на няколко от най-големите банки никаква договорка за размера на щетите, които понася клиентът при извършени плащания от сметката му чрез подправена карта. А след като няма такава договорка, това означава, че по силата на закона банката трябва да възстанови на гражданина цялата открадната сума, при положение че той няма вина за източването. Въпреки това обаче банките масово отказват да възстановяват сумите до 300 лв., източени преди подаването на сигнала от клиента. В общите условия на Пощенска банка е отбелязано, че при случаи на източване тя поема своята отговорност, стига в приложимото право да има императивно задължение за това и до размера, посочен в закона. Подобни задължения поема и ОББ. Но Булбанк, Райфайзен и Банка ДСК не споменават никакви суми, които трябва да поеме клиентът - трите банки са описали единствено процедурата за уреждане на спорове чрез писмено възражение пред банката.

За да няма спорове и банките да тълкуват закона според собствените си интереси, българският законодател можеше много по-ясно да формулира каква част от загубата поема клиентът и каква част - банката, при положение че и двете страни са действали добросъвестно. А не да вписва в закона, че банката и клиентът следва да се договорят за сумата - нещо, което може да се случва във фантазиите на депутатите, но не и в практиката. И още нещо - евродирективата за услугите по разплащанията във вътрешния пазар от 2007 г. в чл. 61 дава право на държавите-членки дори да намалят отговорността на клиента под въпросните 150 евро, които за залегнали в българския закон.

Но българският законодател не го е направил. Комисията за защита на потребителите също не се трогва от неравноправните клаузи в договорите на банките. Тя отдавна трябваше да е направила поне няколко кампании и да е станала досадна на хората със съвети как да си търсят правата при спор с банка. Но не би. В момента държавата изобщо не се впечатлява, че е зарязала гражданина, изправил се срещу мощните банкови институции в позиция "и сам воинът е воин".