Няколко хиляди души се събраха на митинг в Хънтигтън Бийч, Калифорния, миналата събота (http://www.surfcityusa.com/). Произнесоха се пламенни речи, администрацията във Вашингтон бе надлежно заклеймена и мнозинството се съгласи, че нещата трябва да бъдат променени неотложно. Ако сте решили, че поводът е бил петата годишнина от началото на войната в Ирак (19 март), лъжете се.

Митингът беше по повод на текущ спор между Хънтигтън Бийч и Санта Круз, друго малко градче на няколкостотин километра на север по брега, за това



кой има право да се нарича столица на сърфа в САЩ



(Surf City USA). Разпрата започнала преди около 2.5 г. и на карта са заложени сериозни туристически интереси, защото държавата може да регистрира подобна официална търговска марка само за едното населено място и другото ще трябва да се откаже от всякакви претенции към името. В момента нещата във Вашингтон май клонят в полза на Санта Круз. Въпреки че Хънтигтън Бийч ми е по-близо географски, доколкото си спомням, сърфът е стигнал от Хавай до континенталните Съединени щати именно през Санта Круз. Но за това никой не може да е сигурен, защото праотците на този спорт са били твърде заети, за да водят подробни дневници. Едно стана ясно - местният патриотизъм и в двете градчета е на завидно ниво.

В същия ден около 300 души преминаха мълчаливо по главната улица на Хънтигтън Бийч, за да протестират срещу навлизащата в шестата си година война. Няколко хиляди участваха в съботен митинг по същия повод в центъра на Лос Анжелис. Подобни демонстрации се състояха тия дни в стотици други градове, като голямо шествие премина покрай сградата на Конгреса във Вашингтон на 18 март.

Но, общо взето, този мрачен юбилей не предизвиква същия изблик на протестна енергия както в предишни години. Може би защото промяната - илюзорна или реална - е вече близо под формата на нова администрация в Белия дом следващия януари. А може би по-скоро, защото всички вече са уморени и мислимите развръзки на ситуацията нито са особено много, нито са напълно задоволителни. Организаторите в Хънтигтън Бийч ("Коалиция за мир на Ориндж Каунти", http://www.ocpeace.org/) например казаха, че нарочно са планирали "тихи протести, които подчертават трагичния характер и дълбоката безизходица на иракската авантюра".

Тази седмица вестниците излизат с обилни и често интересни материали, които припомнят



пътя към фиаското в пясъците на Месопотамия



(според последно допитване на "Галъп" и в. "Ю Ес Ей Тудей" вече 55% от американците смятат, че случилото се е фиаско за държавата им, но пък други 42% намират войната за исторически оправдана). Според същото допитване около една пета искат незабавно изтегляне на американските войски от Ирак независимо от последиците за регионалната стабилност. Парадоксално е, че мнозинството в тази група иска за президент Хилари Клинтън, която никога не е подкрепяла подобно драстично действие.

Именитият икономист Джоузеф Стиглиц допринесе за вялото настроение, като пресметна със своя колежка, че финансовата равностойност на тази война ще достигне три билиона (или по американски, трилиона, десет на 12-а степен, хиляда милиарда) долара. Не искам да ви обременявам със сметки за какво могат да се употребят тези пари, но сумата е колосална, дори и за разточителна държава като САЩ. Особено когато икономиката навлиза убедително в рецесия и щат след щат съкращават бюджетите си.

Фред Каплан от онлайн списанието "Слейт" (http://www.slate.com/) представи миналата седмица книгата си "Мечтатели" (Daydream Believers), която ще стои добре в библиотеката на всеки, който се интересува от темите "Ирак" и "Вашингтон". Аз не прочетох чак кардинално нови неща в нея, но десетките малки потвърждения за това колко дълбока е била заблудата на най-високо ниво си струват прелистването на страниците. Колекцията може да бъде допълнена с няколко други подобни увлекателни книги - от "Командна верига" на Сиймор Хърш (Chain of Command) през "Портата на убийците" на Джордж Пакър (The Assassins' Gate), та до, ами, "Фиаско" на Томас Рикс (Fiasco). Тези поне съм чел лично.

За мен въпросът



има ли надежда за смислен (т.е. бърз) изход от Ирак



получи за пръв път еднозначно отрицателен отговор през септември 2003. Тогава ген. Джеймс Търман, който отговаряше за планирането на сухопътната атака от Кувейт към Ирак предишната пролет, ми каза нещо потресаващо по време на конференция за отношенията между медиите и армията. Генералът сподели, че официалните сводки от Пентагона в навечерието на войната са били в дух "вие само минете границата, пък те там ще ви посрещнат с цветя".

Аз бях сащисан от тази слепота (Търман нямаше причини да ме лъже). Дотогава приказките на Дик Чейни за радостното иракско население и армията освободителка за мен бяха стандартна пропаганда. Но смятах, че някой някъде наистина знае какво прави, независимо от изявленията пред медиите и публиката. Оптимизмът ми се изпари веднага, щом осъзнах, че ако подобни бабини деветини са били свеждани до бойните дивизии, значи някой им е вярвал сериозно - дали Чейни, дали Доналд Ръмсфелд, дали неговият заместник Пол Уолфовиц. Вероятно и Буш - също. Не съм сигурен, че екипът на Буш, голяма част от който все още е в Белия дом, наистина смята Ирак за грешка днес или по-скоро съжалява, че са допуснати "отделни отклонения" от иначе правилна линия.

Сега всичко това е след дъжд качулка, а даже и това не е, като се имат предвид колко много хора са платили прескъпо за последиците от чужди амбиции и заблуди. И мен ме обхваща унило настроение, като мисля по юбилейната тема. По-добре щеше да е, ако поводите за всички протестни митинги бяха свързани с перспективите пред местния сърф туризъм, нали?

А иначе допускам, че в отделни случаи властимащите могат да се учат от свои и чужди грешки. Например новият губернатор на Ню Йорк Дейвид Патерсън побърза да признае още в деня, в който встъпи в длъжност, че е имал извънбрачни афери.

________________________________________________________________________

Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu