Ще започна с това, че съм убеден привърженик на устройството, което позволява официално наличие на опозиция, право на публично разпространявани несъгласия с властта, свободна пазарна инициатива, изборност и т.н. Някои го наричат демокрация; тогава намирам демокрацията за по-приемливо политическо състояние от всеки, дори от най-просветения абсолютизъм, тоталитаризъм, автокрация, джамахирия и какво ли не. При все кусурите й (купуване на гласове, честа диктатура на паницата над добрия вкус, понякога власт на тълпата над здравия разум) тя няма достатъчно хуманна и жизнеспособна алтернатива.

Струва ми се обаче, че демокрацията по нещо прилича на фирма - ако не се полагат ежедневни усилия за нейната поддръжка и най-вече развитие, тя е склонна да рудиментира и завяхва...

Никоя демокрация - нито нашата, нито американската - не е застрахована от такива обрати.

Демокрацията е да се вслушваш в мнението на тези милиони, които са те избрали. Има изобретени средства за това - допитвания, социологически проучвания, референдуми.

И ако преобладаващата част от народа ти е примерно за встъпване в Европейския съюз и НАТО, то следва да си послушаш народа, както и стана. Ако обаче народът ти е против нещо, следва да се съобразиш и с това. Което не стана.

За признаването на Косово ми е думата, както вероятно сте се досетили. По този въпрос



властимащите не сметнаха за нужно да попитат властдаващите



И ще ви кажа защо - защото правителството знае отговора и не ще този отговор да се чуе. Никой не би изръкопляскал на правителството за такова нещо от страна на тези, които уж водят демокрацията, сиреч - допитването до народа. И които командват правителството ни от хиляди километри.

Аз не пиша текста, за да се жаля от собственото правителство. То се държи както очакват от него, може би само мъъънинко по-чевръсто и по-послушно, отколкото допуска достойнството, но ние тук имаме такива навици от отдавна.

Бедата е, че правителството следва модели, които ми нарушават вярата в демокрацията.

От известно време ме глождят такива съмнения и ще ви ги споделя. Малко нещо даже се съмнявах в себе си, не вярвах на очите си, склонен бях дори да давам ухо на такива, които ми викат: абе ти мразиш САЩ, а обичаш примерно Сърбия или Китай, или Русия, или Шри Ланка, затова така говориш...

Длъжен съм да кажа, че не мразя и не обичам такива сложни административни бункери като съвременните държави; не ми пука особено за никоя от тях, стига да не заплашва физическото ми и морално равновесие. Обичам истински някои близки хора, шопска салата с питие, да ходя за риба с приятели - ей такива неща.

А Америка съм уважавал - заради свободите, заради Линкълн и Седящия Бик, заради Декларацията...

Но САЩ, нашият флагман и ориентир в дългия поход към демокрацията и хуманизма, нещо дават крен. Тази страна твори кризи, плоди язви и сее мизерия там, където уж се е впуснала да инжектира антибиотика на демокрацията. Тя отива да налага мир, където няма война, да открива супероръжие, където то липсва, и да предизвиква хуманитарна катастрофа там, където уж нахлува, за да я предотврати. Вследствие на тези кризи, предизвикани, както твърди Чомски, за да се осигури спокойното висене на американците в луксозните им коли по задръстванията, скача цената на нефта и на всичко, свързано с него.

Няма да се връщам към Виетнам, към Пиночет, към хързулването на просветения Аристид в Хаити, за да настъпи там последвалият терор на хунтата, послушна на ЦРУ... Достатъчно е да си спомним лъжите, че бомбардировките в Югославия почнаха, защото стотици хиляди косовари били изселени. (Ние бяхме близо и знаем, че стана обратното.) Хем всичко това стана по време, когато с подкрепата на Вашингтон Индонезия извършваше нечувани зверства в разбунтувалия се Източен Тимор. Загинаха хиляди хора, желаещи самоопределение - но те бяха "сепаратисти". А косоварите се оказаха патриоти за независимост. Всъщност е така, защото Индонезия на диктатора и разбойника Сухарто дълго време беше "приятел", а Сърбия на Милошевич - враг.

През 2002 г. САЩ подкрепиха преврат срещу най-демократично избрания президент на Венецуела Уго Чавес, но не стана.

Огромната и безсмислена авантюра в Ирак, подсилена и от нас, нали уж трябваше да открие оръжия? Като не ги намериха, както пише Ричард Нортън, администрацията на Буш реши да смени целта - тя била демократизация на страната. Вследствие на тази демократизация уж трябваше да се пита народът на Ирак какво иска. През 2003 г. над 70 процента от всички иракчани искаха войските на САЩ да напуснат Ирак. През 2004-та процентът нарасна до 80. След 2005-а Международният републикански институт започна да се въздържа от публикуване на резултати от допитвания, защото процентът на нежелаещите САЩ в страната си иракчани достигна 90.



Демокрация не беше ли да се вслушваш в мнозинството?



"Утвърждаването на демокрация е най-главната цел на администрацията на Джордж У. Буш" - така пише в статиите за "корените на доктрината "Буш".

Всъщност директорът на Проекта за демокрация и управление на законодателството във фондация "Карнеги" Томас Каротърс признава: "Там, където демокрацията е в съответствие на сигурността и икономическите интереси на САЩ, Съединените щати подкрепят демокрацията. Там, където демокрацията е противопоказна на други важни интереси, тя се омаловажава и дори пренебрегва". Каротърс нарича тези неща "шизофренични". Аз ги смятам за туморчета.

Признаването на Косово може би е "в съответствие с интересите на САЩ". Ние обаче губим от това.

Губи и демокрацията. А то далеч не е само балканска шега.