Дръжката на меча и част от ножницата на меча на господаря Кубрат, съкровище от Малая Перешчепина, Държавен Ермитаж, Русия. |
Веднага след Гостун управлява Кубрат от рода Дуло в продължение на 60 години. Трудно е да си представим продължителност на живота около 80 години в тeжките условия на живот през ранното Средновековие, в студените степи на Северното Причерноморие. Изглежда все пак 60 години са продължителността на живота на Кубрат. Впрочем подобни са данните за продължителността на живота на византийските императори от близките епохи. Макар средната продължителност на живота във Византия да не надвишава 35 години, при императорите от Македонската династия тя е 59 години. Средната продължителност на живота на императорите от Комниновата династия е много сходна - 61 години. Поради значителната изостаналост на европейския Запад в това време средната продължителност на живота на представителите на Саксонската династия в Германия е едва 40 години.
Няма как - трябва да приемем, че
Кубрат е роден около 600 г. и умира около 660 г.
Възможност за повече точност може да се появи само едновременно с нови извори.
Начело на новото държавно образувание се оказва Кубрат (според изписването на името в Именника на българските ханове). Византийските извори го титулуват "господар", а как самият Кубрат се е наричал всъщност не знаем. Кой е Кубрат? Много просто - племенника на Органа. Несъмнено вуйчото на младия владетел е много позната личност през първата четвърт на VI в. Племенникът му Кубрат ще го надмине и ще се превърне в най-известния източноевропеец през целия VI в.
Изглежда най-късно през 619 г. Кубрат е заведен в Цариград от вуйчо си. Но всъщност може би още преди 610 г., което съвсем задоволително обяснява близката му "дружба" с император Ираклий (610-641), който е роден през 575 г. За престоя на Кубрат в Цариград разполагаме с първокласен исторически извор - Йоан Никиуски. Неговата летопис е съставена малко след разглежданите събития, по-късно е преведена на един от южноетиопските средновековни диалекти. "Кетрадес [Кубрат], княз на мутаните [хуните] и племенник на Органа. Този човек бе кръстен още в детството си и бе израсъл в императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който го беше обсипал с благодеяния."
Последното изречение всички изследователи цитират с особено удоволствие, без обаче някой да се осмели да изрече на глас подозренията си. Каква наистина е тая "нечувана дружба" между зрял мъж и младеж, почти юноша или дори още дете?! Не, не е това, което си мислите. Използваната от Йоан Никиуски дума за "дружба" (filia) придобива още от средата на VII в. значение на система от лични връзки, които играят определяща роля в обществения живот и в политиката. Без наличието на такива "дружби" практически не е възможно издигането в обществото, получаването на добра служба, а и решаването на всекидневните проблеми дори. Такъв вид "дружба" се смята за всемогъща, "ако тя свързва разумни и действени хора" (според добавката на Михаил Псел). "Дружбата" изисква задължително взаимни услуги, правенето на подаръци, ходатайства. "Нечуваната дружба" на император Ираклий с младият Кубрат осигурява крайно удобно пребиваване на племенника на Органа в Цариград. След смъртта на императора Кубрат пък се погрижил за децата и за втората съпруга на Ираклий - Мартина, макар че не успява да наложи синат й Ираклион за наследник на Ираклий. Остава верен на тази своя "дружба" и като господар на Велика България. След смъртта на Ираклий през 641 г. Кубрат установява изглежда същите отношения на "дружба" и с наследника му Констанс II (641-668).
Кубрат остава в Цариград вероятно почти до края на наместничеството на вуйчо си, т. е. до около 630 г. Във времето между 630 и 632 г. той се превръща в самостоятелен владетел на огромна държава. Граници на Велика България на север са степите до р. Донец, на запад - до Днепър, на юг - черноморското и азовското крайбрежие и на изток - до изворите на р. Кубан, заграждащи площ от почти 500 000 кв. км.
* * *
Въпреки относително бързия край на Велика България господарят Кубрат оставя значително наследство. Най-големият му син Баян (Батбаян или Безмер според именника) управлява три години след смъртта на баща си в 60-те години на VI в. След разделянето на държавата под хазарски натиск, но и поради вътрешни центробежни сили Баян остава като хазарски васал в "земята на предците". Котраг се заселва заедно с подвластните му племена отвъд р. Дон. Същото това население през втората половина на VIII в. ще мигрира на север и ще създаде Волжска България при устието на р. Кама. Аспарух се насочва към делтата на Дунав. Кубер се установява първоначално в Панония под властта на аварския хаган. Скоро се спуска на юг, заселва се в равнината между днешните градове Битоля и Прилеп и на юг от нея до Солун. Стотици амулети, керамика и оръжие се пазят в местните музеи като свидетелство за това. Петият син Алцек в крайна сметка се установява в днешна Северна Италия, византийско владение по това време.
От наследството на господаря Кубрат и днес е останало достатъчно. Разпадът на Велика България е и краят на българското време в източноевропейските степи и Северното Причерноморие. За да започне българското време отсам Дунав . . . и да не свършва никога.
Protobulgarica
Дълбоко съм уверен, че вече е време въпросите за произхода на славяните и прабългарите и тяхната тежест при образуването на българската народност да не се политизират. От археологическа, историческа и езиковедска гледна точка проблемът и без това е свръхсложен. Затлачването му с политическа тиня може да отложи във времето задоволителното му разрешаване, а постигането на общоприето мнение да остане в необозримото бъдеще. Жалко е, че малка, но креслива група "прабългаристи" принизява тежък научен проблем до дискусия в студентско кафене, обслужвайки абсурдни антибългарски конюнктурни политически интереси. Разглеждането на изумително сложната прабългарска проблематика отново сякаш се поръчва и плаща от партийни централи, разглежда се в скъпоструващи издания с искряща тенденциозност.
В предговора към книгата си "Прабългарите през V-VII в." проф. Р. Рашев писа през 2005 г.: "Радикалният нов прочит [на прабългарската проблематика - бел. м.] създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмените източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответната подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на паметници. Резултатът е . . . в крайна сметка деформация на историческата картина . . .". Едва ли може да се каже по-добре.
Огромната част от "изследванията" на всички тези икономисти, лекари, военни, юристи и художници са "кен лий" в историята. А резултатът се наблюдава всекидневно и неограничено в многобройните исторически форуми в мрежата. Екзотичните историци и археолози би било добре да не ходят час по час в партийните централи и да си закачат на стената по един портрет на Богдан Филов за поука.
Тенденциозните исторически изследвания не са помогнали съществено и задълго на нито една от политическите каузи, но са направили много от тях да звучат смешно.