В блестящия филм "Трейнспотинг" на Дани Бойл има един монолог на Йън Макгрегър, който започва така: "Избери живота. Избери работа. Избери кариера. Избери семейство..." (Choose life. Choose a job. Choose a career. Choose a family...). В тази тирада движението "Направи си сам" (Do it Yourself, DIY) е обявено за част от скуката на средната класа в Англия (и по разширение във всички индустриализирани общества).

Сетих се за този монолог съвсем асоциативно, докато гледах репортаж по телевизията "Ей Би Си" как един фермер в Индиана започнал да вади петрол от имота си, за да се бори с високите цени на бензина. Човекът си помпа кротко по три барела дневно, което по борсови цени излиза около 400 долара, макар да се съмнявам той да взима толкова. От репортажа също така не стана ясно какви са разходите за оборудване и транспорт. Журналистката обаче беше много възторжена от тази инициатива. Тя обяви, че в сравнение с 2007 американците ще платят през 2008 г. 100 милиарда долара повече, за да напълнят резервоарите си. Явно решението за нея беше



всеки да копае за нефт в задния си двор



(и да претака бензин в банята?).

Не че това е толкова невероятно. Живял съм в Тексас, където кравите преживят унило край петролните сонди в ранчото. В Лонг Бийч и Лос Анжелис не можеш да учудиш никого с нефтена кула. Има ги в морето срещу плажа, а помпи работят денонощно в толкова много дворове, че след първоначалната изненада започваш да не ги забелязваш. Дори прословутата гимназия "Бевърли Хилс Хай", в която са завършили Анджелина Джоли, Никълъс Кейдж и Лени Кравиц, има сонда до футболното си игрище. Училището впрочем получава по 300 хиляди долара годишно от компанията, която дневно вади 400-500 барела петрол от задния му двор.

Ироничният гений Реймънд Чандлър е работил в нефтодобивния бизнес на Сигнал Хил на километър и нещо от мястото, където живеем в Лонг Бийч. Според легендата, която туристическите водачи разказват, той е напуснал компанията ден преди сондата да удари богато находище, и в разочарованието си се отдал на творчество. Според литературните историци обаче Чандлър е бил уволнен за пиянство и тогава прописал, за да свързва двата края. Крайният резултат е същият - литературата е спечелила, бизнесът е загубил, защото в трезво състояние Чандлър бил съвсем приличен офис мениджър и му е отнело 10-15 година да започне да прави същите добри пари от повестите и сценариите си, каквито е вадил като бизнесмен.

В края на миналата седмица гледах невярващо комична размяна на популистки изявления и клетви в американския Конгрес. Първо, правната комисия на Сената привика шефовете на петролните компании "Шеврон", "Коноко Филипс", "Шел", "Ексън Мобил" и "Би Пи Америка", за да ги мъмри поради скъпия им продукт. Сенаторът демократ от Уисконсин Хърб Коул отвори канонадата, като наруга нефтения бизнес за цените. Той каза нещо, което прозвуча съвсем не по американски:



"Вие правите повече пари от всякога, момчета,



това не е честно." И понеже не е разумно да се спори със сенатор в националния ефир, Стивън Саймън, старши вицепрезидент на "Ексън", веднага се закле, че фирмата му ще направи всичко възможно да пусне повече бензин на пазара и така да свали цените. Нито дума за ОПЕК, Ирак и други такива.

Сцената се повтори на следващия ден, когато конгресмени от различни комисии смениха сенаторите и на свой ред захапаха петролните босове. Основна тема стана въпросът за огромните пари, които получават топ мениджърите в тези компании. Един конгресмен дори предложи президентите и вицепрезидентите на петролните фирми да се откажат от заплатите си за 2008 г. и да върнат парите на фирмите си, за да свалят цените. Направо не вярвах на ушите си.

Будни читатели на "Лос Анжелис Таймс" сметнаха незабавно, че дори гореспоменатият Стивън Саймън да дари сега цялата си годишна заплата от 12.5 милиона долара срещу по-ниски цени на бензина, това ще позволи на компанията му да направи отстъпка от 1 цент на всеки 100 литра продадено гориво. Изчислих, че ако по този начин се разкулачат всички големи петролни шефове в държавата, ще спестявам около 20 цента на зареждане. Ами догодина?

Справянето с петролната зависимост е като отказване от дрога - бавно, трудно, несигурно, съпроводено с много обещания и лъжи. Барак Обама например също иска да наказва компаниите, които печелят от цените на нефта, което не ми се струва особено реалистично.Той излезе с обещание за енергийна политика, която да намали вноса на петрол с 35% до 2030 г., да инвестира 150 млрд. долара в "чисто" енергопроизводство, да вдигне двойно стандартите за икономичност на автомобилните двигатели и други подобни инициативи. Как ще се случи всичко това в една пазарна икономика обаче, никой не знае. Хилари Клинтън ниже сходни словосъчетания, докато републиканецът Джон Макейн е разбираемо по-предпазлив в изявленията си и не обещава много. За него поне енергийната политика е проблем най-вече от сферата на националната сигурност, а не на екологията или семейните финанси.

Някои от идеите за алтернативни горива



звучат прекрасно на хартия,



но са противоречиви на практика. Обама и Клинтън например подкрепят развитието на технологиите за добиване на бензин и дизел чрез втечняване на въглища. Това би трябвало да подбие цените на петрола, но пък ще увеличи драстично изхвърлянето на въглероден двуокис в атмосферата. Мой приятел в щата Ню Йорк води в момента успешна кампания да предотврати изграждането на подобен завод на брега на езерото Онтарио буквално в задния двор на къщата му. Понеже той е уважаван професор по химия и екология, вярвам, когато ми казва, че вредите от подобно производство са много по-големи от ползите.

След като алтернативите явно са малко, може би трябва да го посъветвам да бодне една сонда в имота си по табиета на Южна Калифорния. Защото, както казва Дениъл Дей Люис в друг забележителен филм - "Ще има кръв", "Когато ударим нефт, всички ще забогатеете." А това вече е съвсем по американски.



________________________________________________________________________

Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu