"Възможен ли е български националсоциализъм?" - такъв въпрос си зададох преди известно време (около първия тур на президентските избори във Франция, когато крайната десница надделя над умерената левица). Опитах се да формулирам най-вероятния отговор - нееднозначен и все пак в по-голяма степен отрицателен. Имах предвид конкретно-историческата практика на 30-те и началото на 40-те години от миналия век в България (традициите, известно е, не бива да бъдат пренебрегвани). Имах предвид и обстоятелството, че наличието на обективните условия бива почти неотвратимо обезсмислено от отсъствието на важни субективни предпоставки.

Към обективните условия спадат: срив на икономиката; провал на политическия модел; компрометиране на целия управленски елит; подчинение и унижение на нацията. Всичко това си го имаме в излишък. Но то не е достатъчно.

Ксенофобията, расизмът, етнорелигиозната нетърпимост (намиращи отдушник в реалното социално насилие) са



липсващите компоненти от националсоциалистическата нагласа,



от фашисткия светоглед, теоретично разгърнат в съответната идеологическа конструкция. Тук именно българинът сериозно го закъсва.

В отговора развих тезата, че ние толкова силно (по ботевски, дето се вика) се мразим помежду си, толкова умения мобилизираме, за да си правим мръсно, че за небългарските нещастници просто не ни остава време.

Сега искам да допълня разсъжденията си с анализ на



ситуацията, в която е изпаднала една от небългарските общности



Правя го, държа да подчертая, съвсем добронамерено, без капка нетолерантност или ирония, с уважение към принадлежащите към тази общност мои приятели.

На евреите не им е удобно да живеят в България, не им е уютно тук, не се чувстват добре в подобна социална среда. Точно защото никой не ги мрази и нищо не ги заплашва, а крайните националистически лозунги се разнасят над миниатюрни групички от генетични сбърканяци. Колкото и странно да звучи това, именно липсата на реална или достатъчно реалистична (в обозрими времеви мащаби) опасност снижава тонуса на евреите, прави ги неспокойни и дезориентирани. От 2 хилядолетия те са се опитвали да изплащат "греха" си към Христос чрез тотално самоожертвяване, учили са се (и безспорно са свикнали) да живеят сред притаена или открита омраза, сред обиди и закани (перфидно заглаждани с усъвършенстването на цивилизацията). Докато в България никой - или, хайде, почти никой - не ги мрази. Нещо повече, в България никой не им обръща особено внимание! Което пък е безбожно непростимо.

Ето защо главно евреи са тези, които през последните няколко месеца бият "камбаната на обществената съвест", пишат тревожни обръщения, предупреждават за опасността от "надигащата се" според тях вълна от антисемитизъм, расизъм, ксенофобия.

Не бих казал, че нямат абсолютно никакви основания. Пък и подобни предупреждения никога не са излишни - най-малкото за да поддържат "имунната система" на обществото.

Но не мога да не споделя и подозрението си, че едно от въпросните, споменати преди малко, основания е свързано с



желанието им да се преживяват като гонени, мразени, заплашвани,



т.е. да намерят своята адекватна "екологическа ниша" и традиционната историческа мотивация за уникалната си етновзаимообвързаност. И разбира се, да се върнат в центъра на общественото внимание. Както са свикнали да бъде.

В това в края на краищата няма нищо лошо.

Освен ако не се извършва за сметка на нещо друго, също толкова или дори по-важно.