Все по заприличва тази страна на онова, което помним от годините на късния (оня с очилата-лупи) Живков. Някои елементи от пейзажа са видими с просто око: полягащият всяка неделя в екрана Кеворкян с мечтателно-наивно-еднообразните си въпроси, априлският бард Левчев, намерил най-после отново място до нов държавен глава... Да не говорим за почестите към Добри Джуров или медийния интерес към Евгения Живкова, възродила Асамблеята на мама.

Носталгия като носталгия. По изчезналата беззметежна увереност, че всичко се повтаря и дори да не стигнеш върха, почивната станция за децата е осигурена и на Нова година ще пуснат банани. Изчезнаха съветският нефт, целините за разораване, силовият протекционизъм... По-интересно е, че



неусетно се върна идиличният спомен,



носталгията почна да става реалност. Сега си мислим, че всички неблагополучия идат от демокрацията, ама май не е така: държавицата просто се връща в устойчиво положение, оставена на самотек, тя май само така може да съществува.

Вземете здравеопазването. След прехвалената реформа, следваща уж най-напредничавите примери, ситуацията е пак каквато я помним: пред кабинетите десетки озлобени хора опитват взаимно да се прередят. Лекарят, затрупан с хартии, едва вдига очи да ви погледне. ("Да не съм луд да работя с идиоти", чувам лекари, които категорично отказват да работят със Здравната каса). И - ако искате да се лекувате, особено ако се опитвате и да работите - трябва да си платите на частно. Така е направено, че няма друг начин.

И при социализма нещата бяха така уредени, че да не могат да работят и непременно да се принудите да търсите вратички. Тогава проблемите се уреждаха по-иначе:



връзки срещу услуги.



Печално, но факт - преди повече хора имаха какво да предложат в системата на натурална размяна (агне, поръчителство за БКП, фаянсови плочки...), сега по-малко имат достатъчно пари, оттам и усещането за нараснала несправедливост. Но отново се изгражда система, която сякаш нарочно не работи и поражда втора, която пък работи прекрасно, но само за онези, които имат съответния ресурс.

В най-различни области констатираме този феномен на двойното дъно. Уж бизнес, правила, инвестиции, а всичко тече под масата. Уж горда държавна администрация, а по гишетата същите лелки с вид на селски труженички. Уж медии, публичност, а всъщност няколко корпорации са си разпределили терена и за да разбираш какво става, четеш между редовете. Уж Европа, всъщност Козлодуй. Уж гражданско общество, всъщност приятелски фондации и асоциации се прехранват с чуждестранни проекти...

"Печените" добре разбираха тази двусмислена социална логика и по живково време и се бяха научили да пребивават оттатък нормите, в които вече никой не вярваше; нещо повече,



двойният стандарт стана официална политика



- от националистическите фойерверки на 1300 годишнината (на фона на интернационализма и любовта към СССР) до указ 56 и износа на държавни капитали чрез частни фирми (на фона на свещенодействането пред социалистическата собственост). След един малко объркан период на катарзисно викане по площадите, ето ни пак в същия двудънен модел, където нещата стават само ако изобразявате едно, а правите съвсем друго.

Да кажем, изобразявате реформа, но главната ви цел е да запазите нещата, каквито са. Уж решавате проблема на образованието - всъщност опазвате щатовете на учителите и училищата в селцата. Уж приватизирате Булгартабак - всъщност създавате електорат на г-н Доган (задължавайки бъдещата фирма да изкупува тютюните на етно-избирателите му). Кълнете се в човешките права - всъщност подсказвате, че полицията здраво пипа, сънародниците да не се притесняват (такова послание си заслужава 20 и няколко хиляди евро). "Всичко трябва да се промени, за да си остане същото" - в тази фраза на Лампедуза се изразяваше и късният живковизъм, когато всевъзможни преструктурирания, окрупнявания и разкрупнявания трябваше да укрепват усещането, че всичко е възможно, но какво от това. "Абе то пак че стане как беше, ама бая зор че видиме" - гласеше една мрачна шега от началото на 90-те. Е,



добрата новина е, че зорът свърши.



От една страна изглежда, че пак никой нищо не може да управлява и цялата държавна политика е като несвършващ никога кърпеж на асфалта, който всяка пролет разцъфтява в хиляди дупки. От друга - точно това е тайната на наследения от Тато манихейски модел за управление без опозиция и дисиденти: как да протестираш, като е ясно, че официалните правила са хубави, но не работят, а неофициалните ("малката правда") са лоши, но няма как да оцеляваш, без да ги следваш?

В този нео-живковски свят едва ли ще се разразят социалните протести, които някои предсказват. Той просто е двоен и онова, което става на повърхността, е все по-далеч от реалните силови взаимоотношения. Закони, профсъюзи, партии - кой гледа на тия работи днес по-сериозно, отколкото през 80-те? По-лошото е, че хората се примириха с тази двойнственост и пак потънахме в онова монументално, бекетовско вцепенение.