|
| Солженицин в лагера. Оригиналното заглавие на "Един ден на Иван Денисович" е било "Щ-854", лагерен номер. |
Защото от гледна точка на последствията няма никаква разлика между прозата и публицистиката му. Фактически всяка програмна работа на Солженицин е
разбунвала обществото
- като се започне от "Щ-854", която по волята на Александър Твардовски става "Един ден на Иван Денисович", и се свърши с излезлия наскоро двутомник "Двеста години заедно". Така бе и с книгата "Архипелаг ГУЛАГ", и със статията "Да не се живее в лъжа", и с Нобеловата лекция, и с т.нар. Харвардска реч, и с публицистичната брошура "Как да изградим Русия"...
Уникалността на Солженицин бе в това, че неговите работи наистина променяха обществото. След всяка своя изява той се сдобиваше както с непримирими врагове, така и с ревностни поклонници. В това нямаше и следа от "организирано обсъждане" - не, хората сериозно подхващаха споровете у дома - примерно в кухнята, и се хващаха гуша за гуша. Днес, когато във всяка постъпка се търси "второ дъно", на което се крият истинските мотиви, някой навярно ще каже: "Той просто умело си е правил пиар, целенасочено е настъпвал по болните места, за да предизвика по-голям резонанс". Ако наистина е било така, това е бил някакъв странен начин да печелиш от човешкия интерес, защото едва ли не всеки шумен скандал само влошаваше положението на своя инициатор.
Всъщност нека си припомним. Бивш фронтовак капитан и бивш политически затворник, а в един момент обикновен учител в град Рязан публикува разказ в литературното списание "Новий мир". И веднага става не само национална, а световна знаменитост. Едва ли не най-популярният писател в страната си. Цялото общество чете списанието, във възторг са не само обикновените граждани, но и вождовете - през 1964 г. по лично указание на Никита Хрушчов романът "Един ден на Иван Денисович" е предложен за Ленинска премия за литература. Един вид - радвай се, живей и прави кариера на "литературен маршал".
Обаче не - въпреки всички намеци Солженицин продължава да копае лагерната тема. Че има и нахалството
да учи вождовете как да живеят,
напомняйки им за съвестта. А и да кори целия народ, като му казва да спре да лъже на всяка крачка. Този "пиар" приключва с безпрецедентно изселване от Съветския съюз.
Разбира се, може и тук да се съзре желание за "известност на Запад". Само че по-нататъшната биография на Солженицин опровергава това. През 1978 г. "съветският дисидент №1", разобличителят на сталинските престъпления, кумирът на свободния свят изведнъж разкритикува Запада и западните ценности в т. нар. Харвардска реч. Буквално за миг той се лишава от подкрепа както на западните лидери, които веднага дават команда "стоп" на фанфарите, така и на едва ли не всички тамошни поклонници. И всичко това само защото отново е започнал да обяснява на хората как трябва да живеят, за да не се срамуват после от постъпките си.
Кой обаче иска да слуша такива неща?
И така е било винаги. Солженицин никога не се е страхувал да изрече на глас непозволеното. Това, за което да се приказва е "неудобно", "не е прието", "не си струва". Той напомня за "руските земи" в съюзните републики в "Как да изградим Русия". "Разомагьосва" темата за "еврейския въпрос" в Русия, която е табу за приличните хора, и в отговор получава титлата "главният антисемит на цяла Русия". Остро критикува Горбачов и Елцин, отказва да приеме от първия държавна награда през 1990 г., а от втория - Държавен орден през 1998 г. И в същото време напук на общественото мнение на Запад и в руските либерални среди приема Държавна награда от "чекиста Путин".
Всичките тези странности може да се обяснят само по един начин - Солженицин винаги е действал искрено, а не по сметка. Александър Исаевич никога не е изменял на принципа си "Да не се живее в лъжа". Той е един от малцината, които без преувеличение могат да кажат: "Винаги съм бил убеден в това, което върша, и никога не съм вървял срещу своята съвест".
И в това е може би главната заслуга на Александър Исаевич. Не в неговите книги, макар че "Един ден на Иван Денисович" и "Матрьонният двор" завинаги ще останат в руската литература. Не и в статиите и речите му, не и в триумфалното му връщане през цяла Русия. Дори не и в биографията му, въпреки че животът му по своя мащаб няма аналози.
А именно в това, че той доказа на всички: в днешния свят може да се живее по съвест. Може и да грешим, да се разкайваме, да преразглеждаме възгледите си, но без да лъжем себе си и без да изменяме на себе си.
Солженицин изживя много труден и много дълъг живот, от който сигурно малко се е уморил. Неслучайно на пожеланието за още дълги години творчески живот в последното си интервю той без фалш отговори: "Не, не. Не трябва. Стига".
Александър Исаевич Солженицин вече не е сред живите. Може би най-подходящата за него епитафия е надгробният надпис на един друг "простодушен старец": "Светът ме преследваше, но така и не ме хвана".
|
| Солженицин отказа награди от Михаил Горбачов и Борис Елцин, но прие от Владимир Путин. Това озадачи мнозина на Запад. |
Личности
Сам срещу ГУЛАГ
Бащата на съветското дисидентство отказа орден от строителя на демокрацията
Мнозина си мислеха, че той всъщност е безсмъртен. Той преживя революцията, ГУЛАГ-а, рака, КГБ, заточението. През последното столетие преживя всичко най-лошо, което можеше да се стовари върху един човек. Но неговата съдба не е обикновена и през всичките си дълги години на лична борба срещу комунизма Александър Исаевич Солженицин вероятно не е мислел, че може да умре така - в Москва, в дома си, от сърдечна недостатъчност, на 89 години.
Днес ще се говори за държавни почести, официално погребение, за съболезнования на политически лидери и известни литературни дейци. Но човекът, който издъхна завчера в Москва, бе не само Нобелов лауреат за литература - той бе
най-великият съвременен руски писател,
бащата на съветското дисидентство. Няма нито една трагедия, която той лично да не е преживял - като се започне от бащата, принуден да се крие, защото бил царски офицер, до репресиите срещу православната църква или вярата, в която го е възпитавала майка му. От кошмара на войната, в която той е бил офицер артилерист, до ГУЛАГ (именно той въведе тази дума в речника на всички езици), където попаднал, защото в едно от писмата си критикувал Сталин и го нарекъл "човека с големите мустаци" и "главатарят". Осем години лагер въз основа на позорния член 58 от Наказателния кодекс (за антисъветска дейност), след това "безкрайните" азиатски степи, от които се измъкна едва по времето на Хрушчов, дал личното си съгласие през 1962 г. за публикуването на "Един ден на Иван Денисович".
Александър Исаевич преживяваше схватката с комунизма като своя лична кауза. Десетки негови критици го обвиняваха в самолюбуване и мания за величие. Но разобличителният роман "Архипелаг ГУЛАГ"
стана смъртоносен удар по системата
- както след публикуването му в чужбина (книгата донесе на автора Нобелова награда пред 1970 г. и става повод за ареста и насилственото му изгонване през 1974 г. заради "измяна към Родината"), така и по-късно, когато през 1990 г. за пръв път бе отпечатана във все още съветска Русия.
Но Русия, в която той се завърна през 1994 г., извършвайки дълго пътешествие по цялата Транссибирска магистрала, го забрави. Тогава бе стихията на Елциновия капитализъм, на хаоса, "калашниците", американската мечта и постсъветското разочарование - и великият старец не се поколеба да демонстрира своята неприязън.
Неговото телевизионно предаване, в което той проповядваше морала, търпеливото изграждане на страната, като се започне от дълбоката провинция, възстановяването на обществените ценности, бе закрито. Според официалната версия - заради липса на зрителски интерес. Разобличителните му произведения като "Русия в разруха" вече не предизвикваха дискусии - нито в метрото, нито по домовете. Русия бе твърде заета с оцеляването си.
Последните години на Солженицин вероятно се оказаха последното му заточение. Този път обаче то бе съвсем неочаквано и затова бе толкова болезнено. През 1998 г. той отказа да получи от Борис Елцин ордена "Свети Андрей Първозваний", обяснявайки, че не желае висшата награда на Русия от властта, "разрушила страната". Тази постъпка не остана незабелязана. Той повече
не можеше да се сражава с властта,
защото тя го игнорира. Той вече не бе в центъра на литературните дебати, ако не се смятат старите литературни спорове, наследени от 70-те години.
Още по-тежко бе, че той вече нямаше читатели. За либералите той бе твърде реакционен с разобличенията си за "западния упадък", проповядването на религията и противоречивото произведение "Двеста години заедно" за историята на евреите в Русия. За националистите той бе твърде ясен и умерен. А за всички останали - твърде сложен и древен човек, който упорито донаписва епопеята "Червеното колело" за революцията от 1917 г. - бъркотия на исторически подробности в една страна, която повече не желаеше уроци по история.
През последните години Солженицин почти не се показваше на публично място. Преди година уединението му бе прекъснато от Владимир Путин, отишъл на крака при великия старец, който вече не можеше да ходи, за да му връчи държавната награда за най-значими постижения в хуманитарната област. Солженицин стана легенда и вероятно вече се бе примирил с новата Русия - как иначе да си обясним факта, че позволи в дома му да влезе младият президент, който е бивш офицер на КГБ - структурата, която го бе преследвала? Тогава за последен път руснаците го видяха жив.
Днес ще се говори за държавни почести, официално погребение, за съболезнования на политически лидери и известни литературни дейци. Но човекът, който издъхна завчера в Москва, бе не само Нобелов лауреат за литература - той бе
най-великият съвременен руски писател,
бащата на съветското дисидентство. Няма нито една трагедия, която той лично да не е преживял - като се започне от бащата, принуден да се крие, защото бил царски офицер, до репресиите срещу православната църква или вярата, в която го е възпитавала майка му. От кошмара на войната, в която той е бил офицер артилерист, до ГУЛАГ (именно той въведе тази дума в речника на всички езици), където попаднал, защото в едно от писмата си критикувал Сталин и го нарекъл "човека с големите мустаци" и "главатарят". Осем години лагер въз основа на позорния член 58 от Наказателния кодекс (за антисъветска дейност), след това "безкрайните" азиатски степи, от които се измъкна едва по времето на Хрушчов, дал личното си съгласие през 1962 г. за публикуването на "Един ден на Иван Денисович".
Александър Исаевич преживяваше схватката с комунизма като своя лична кауза. Десетки негови критици го обвиняваха в самолюбуване и мания за величие. Но разобличителният роман "Архипелаг ГУЛАГ"
стана смъртоносен удар по системата
- както след публикуването му в чужбина (книгата донесе на автора Нобелова награда пред 1970 г. и става повод за ареста и насилственото му изгонване през 1974 г. заради "измяна към Родината"), така и по-късно, когато през 1990 г. за пръв път бе отпечатана във все още съветска Русия.
Но Русия, в която той се завърна през 1994 г., извършвайки дълго пътешествие по цялата Транссибирска магистрала, го забрави. Тогава бе стихията на Елциновия капитализъм, на хаоса, "калашниците", американската мечта и постсъветското разочарование - и великият старец не се поколеба да демонстрира своята неприязън.
Неговото телевизионно предаване, в което той проповядваше морала, търпеливото изграждане на страната, като се започне от дълбоката провинция, възстановяването на обществените ценности, бе закрито. Според официалната версия - заради липса на зрителски интерес. Разобличителните му произведения като "Русия в разруха" вече не предизвикваха дискусии - нито в метрото, нито по домовете. Русия бе твърде заета с оцеляването си.
Последните години на Солженицин вероятно се оказаха последното му заточение. Този път обаче то бе съвсем неочаквано и затова бе толкова болезнено. През 1998 г. той отказа да получи от Борис Елцин ордена "Свети Андрей Първозваний", обяснявайки, че не желае висшата награда на Русия от властта, "разрушила страната". Тази постъпка не остана незабелязана. Той повече
не можеше да се сражава с властта,
защото тя го игнорира. Той вече не бе в центъра на литературните дебати, ако не се смятат старите литературни спорове, наследени от 70-те години.
Още по-тежко бе, че той вече нямаше читатели. За либералите той бе твърде реакционен с разобличенията си за "западния упадък", проповядването на религията и противоречивото произведение "Двеста години заедно" за историята на евреите в Русия. За националистите той бе твърде ясен и умерен. А за всички останали - твърде сложен и древен човек, който упорито донаписва епопеята "Червеното колело" за революцията от 1917 г. - бъркотия на исторически подробности в една страна, която повече не желаеше уроци по история.
През последните години Солженицин почти не се показваше на публично място. Преди година уединението му бе прекъснато от Владимир Путин, отишъл на крака при великия старец, който вече не можеше да ходи, за да му връчи държавната награда за най-значими постижения в хуманитарната област. Солженицин стана легенда и вероятно вече се бе примирил с новата Русия - как иначе да си обясним факта, че позволи в дома му да влезе младият президент, който е бивш офицер на КГБ - структурата, която го бе преследвала? Тогава за последен път руснаците го видяха жив.
Това че под критиката му на Велик писател попадаха както болшевиките от средата на 20-ти век , така и безродниците-глобалисти , техни чеда от края на 20-ти век , само показва че човекът си имаше съвест и почтеност до край. Както и че между едните и другите има пряка потомствена връзка. Вечните Богоборци... 
И те са трагични и унизителни за Русия. Трябва да се познават добре тези политически събития от близкото минало , за да се разбере феномена Путин , волята за възраждането на Русия , народната подкрепа за Путиновия курс , и огромната по тежестта си морална подкрепа за тия политически тенденции - от институция , каквато беше Солженицин.
Нищо особено от днешна гледна точка. Само леко докосване до атмосферата на ГУЛЛАГ...Но за времето си беше на ръба на позволеното , че и отвъд ръба. Подтикваше читателя към подозрението , че зад Иван Денисович се крие много по-мащабна и ужасна картина ... Това е някъде в края на 60-те. Солженицин още не беше остракиран и прогонен. Голямата картина - "Архипелаг..." първо само го слушахме по черните станции. ББС и Свободна Европа все за него говореха.Вървяха политически вицове от типа на " Другарят Брежнев - дребен политика през ерата на Солженицин ..." /Самата истина от днешна гледна точка/. После се появиха някакви много секретни коли , апокрифи ...Прочетох ги през първата половина на 80-те. Бях изумен от разкрилия се МАЩАБ на репресиите по сталиново време , описани от първа ръка... Чак по-късно излязоха и по "Факел".