Ако се вярва на цифрите (а то на какво друго), то две неща растат през последните години при нас, българите. Едното са парите, другото - недоволството.
За това си има данни. Industry Watch наскоро посочи, че богатството на българските домакинства е над 32 милиарда лева. Съпоставено с второто тримесечие на 2007 г., това богатство е подскочило с 23 %, като е изпреварило инфлацията и ръста на цените.
От изследователската компания смятат, че растежът на финансовото богатство ще запази и през следващата година относително високи темпове.
Ръстът в продажби пък на нови автомобили за полугодието, сравнен с първата половина на 2007 г., също е подрипнал с цели 21 %, твърдят от Асоциацията на автомобилните производители и техните представители в България. По този показател сме челници в Европа. Според анализаторите това се дължи на порасналите възможности на българските купувачи. До края на годината се очаква да се продадат доста над 60 000 нови автомобила.
Да оставим настрана разминаването в обявяваните доходи и реалните такива*, и да видим други изследвания.
Според анализ на ЕСИ (Европейско социално изследване), който се прави за 24 европейски страни, най-недоволните от живота са българите, след тях са руснаците.
Политиците на власт обясняват този феномен с "недостатъчните темпове" на нарастване на доходите, сравнени с очакванията. Политиците в опозиция пък го обясняват с некадърното управление, позволило на корупцията и престъпността да се ширят безнаказано, и със съответното недоволство на хората от сигурността им.
Всичко е в известна степен вярно, но на мен ми се струва, че трябва да има и още нещо.
Всъщност май това, което българите (и руснаците) понасяме най-трудно,
е не бедността, а богатството
(разбира се, става дума за чуждото такова). Естествено, не само българите и руснаците са така - то винаги е социален дразнител, защото е фундаментален аспект на неравенството. Богатство означава, че някой има отличителен обем на притежанията, но този обем става отличителен само когато се сравнява с по-ниски обеми. Не може да има богатство там, където всички са заможни.
Богатството се приема като екзистенциална вина у мнозина, особено в нашите страни, и далеко отиващите корени на това водят към ранното християнство ("По-лесно камила ще мине през иглени уши, нежели богатия да влезе в царството небесно" (Марко 10:24,25/...), а близко отиващите корени стигат до неотдавнашния комунистически социален експеримент...
Преди 15-ина години ми направи впечатление една дискусия във Франция на тема етика в магазина и още нещо, забравил съм какво. Участниците - известни и неизвестни хора, се изпокараха страшно. Един от тях, модният ас Пако Рабан, демонстрира полемични умения, срещу които някакъв гражданин не успя да намери аргументи, но скочи избеснял и викна към камерите: "Какво го слушате тоя, знаете ли го колко е богат, бе?"
Дали богатството се прощава трудно в някои страни и затова те са перманентно революционни, или са перманентно революционни и затова богатството се прощава трудно, не се наемам да съдя.
Истина е, че показателите за средни норми на притежание и съответно стандарт на живота драстично се промениха през последния век. То се дължи на технологичния и индустриалния напредък, но човек е свикнал да се съизмерва със съвременни образци, не с минали. Само преди стотина години
белег за заможност е бил часовникът, дори коланът -
за такива неща като автомобил изобщо не си струва да говорим; той е бил недостъпен за средната класа лукс.
Наскоро в една поучителна мемоарна книжка, която ми даде издателят К. Костадинов, зачетох следния забавен диалог. В началото на миналия век малкият Марин постъпва ученик в първо отделение в село край Троян. Облечен е само с риза от кълчища, бос. Даскалът го пита:
- Защо си по риза?
- Защото немам гащи.
- Защо не ти направят?
- Защото нема от какво.
- На баща ти едни вехти.
- Дава ли си той гащите на мене.
- На колко си години?
- Не знам.
- Аз ще ти кажа. Сега си на 7.**
И т.н...
С други думи казано, днес сме недоволни не защото сме бедни, а защото има богати. Показателни бяха повечето реакции покрай отвличането на Бончеви - един вид пада им се, богати са, що не отвлекат мене...
Но ще си позволя да твърдя, че общества, в които общата бедност се понася по-добре от социалното неравенство дори при по-висок статус на ниските летви, са рискови. Те стават лесна плячка на революционни реторики и последващи преразпределителни диктатури. Тук изобщо не се занимавам с понятия за "справедливо" и "несправедливо" натрупване, защото те са безнадеждно дискусионни - както в практически, така и във висш морален план.
Мисълта ми е само, че следва да си зададем въпроса какво общество искаме, и след това да се погледнем с истината в очите. Единственото неприятно нещо е не да се видим там бедни, а да се видим и бедни, и без гащите на законността.
-------------
* Икономистът на "Отворено общество" Георги Ангелов коментира, че е невъзможно при декларираните доходи от българите да се обясни това голямо натрупване на богатство от 32 милиарда. Според него доходите просто се укриват - той посочи, че около 200 хиляди работници в строителството декларират заплата от 400 лева, а реално получават по 1000. Около половин милиард лева се укриват и в туризма.
** "Даскал Марин разказва", Марин Ковачев, Сдружение "Балкански чеда", 2008.
