Няма държава в света, която да е доволна от здравната си система, обичат да казват политиците. Освен това повечето страни постоянно променят и модифицират здравеопазването си, за да могат оптимално да го нагодят към нуждите на населението.

И у нас донякъде е така - доволни от системата няма освен тези, които са оставени да крадат на воля. Промени обаче почти не се случват, а по стар роден обичай за тях обилно се говори. Последното, което управляващите обявиха, е т.нар. модел "Катарино СПА" - система, за която самите автори признаха, че ще бъде наложена екзотично. Тя представлява тотална демонополизация на единствената задължителна здравна каса, т.е. предвижда се да има няколко каси, които да са напълно равнопоставени, и населението да избира в коя от тях да се осигурява. Екзотичното в случая е начинът, по който те ще се наложат - чрез взаимодействие с НЗОК, т.е. една година частните и държавната каси ще плащат заедно за една и съща услуга, поета от НЗОК. В общи линии това значи, че частните фондове ще паразитират една година върху гърба на НЗОК. После пък се оказа, че и този модел е предпоследен и отново се мисли за вариант - една задължителна каса плюс допълнителни задължителни частни каси, които да поемат това, което НЗОК не плаща. Поредният проект в тази насока бе внесен миналата седмица - там здравните каси бяха омешани със застрахователите.

Нека обаче видим какви са моделите на здравеопазване в Европа и да сравним с нашия, за да преценим доколко екзотични сме ние.



Оказва се - много, и то във всички отношения



Като начало - България е най-бедната страна в ЕС, с най-малко пари, заделяни за здраве, и най-малка здравна вноска.

"У нас за здравеопазване се харчат малко пари и за тази година възлизат на 330-350 долара на глава от населението", обяснява проф. Стефан Гладилов, шеф на катедра Икономика на здравеопазването във Факултета по обществено здраве съм Медицинския университет. В това число влизат публичните разходи, които се дават от държавата и публичните фондове - те са около 280 долара, а останалите 50-60 долара са за сметка на населението. В парите, доплащани от хората, са потребителските такси, доплащането за зъболекарски услуги и лекарства, а също и т.нар. неофициални плащания, т.е. рушветите. Смята се, че ако публичните разходи за около 2.5 млрд. лв., то останалите са 1 млрд. лв., като данните за вторите са от депутати, т.е. особено точен метод за изчисляването им няма.

Принципът е, че ако едно лечение струва 100%, част от него се поема от публичните разходи и част от домакинствата. Колкото по-развита е една държава и има по-справедлива система, толкова по-голям е процентът на публичните разходи, а хората плащат по-малко от джоба си. "Лечението струва определена сума и ако осигурителният фонд или бюджетът не я платят, ще я даде пациентът", казва Гладилов. Той обаче се съгласява донякъде и с другата теза - че у нас здравната каса покрива добре цените на лечението, но лекари и болници харчат твърде много.

Какво е съотношението между публични и частни разходи в Европа? Средно в ЕС публичните разходи са около 8% от брутния вътрешен продукт, а в България - 4.2%. В ЕС около 10-20% се поемат от домакинствата, у нас са около 20%. "Във Франция и Белгия например задължително 10% от всички разходи за лечение се плащат от пациента. В цял свят има доплащане от пациента, като смисълът е да се удържа свръхпотреблението на медицинска помощ", твърди професорът.



Системите за финансиране



В Европа функционират 3 системи. Едната е моделът "Бевъридж", при който разходите се покриват от държавния и общинските бюджети чрез данъците, а не чрез специална здравна вноска, но пак се прави осигуряване, макар и с бюджетно финансиране. Парите от данъци отиват в специализирана институция, която разпределя парите, но плаща както у нас - за записани пациенти и за отчетени случаи. Близки до този модел са скандинавските страни и Англия.

Вторият модел е "Бисмарк", възприет и в България, при който има здравно осигуряване. "Най-интересното е, че в момента в почти цяла Европа всички минават на задължително здравно осигуряване, както е и у нас", казва Гладилов. Екзотичното в случая е, че това е най-скъпият метод и по тази причина може би не е особено подходящ за бедна държава. "Бисмарк" има 3 недостатъка, които го оскъпяват. Първо - издържа се цяла система от администрация със сгради и коли. Второ - здравното осигуряване почти не финансира профилактични дейности. Трето - навсякъде има надписване от страна на болници и лекари, защото се плаща за преминал случай.

В бившите социалистически страни в Европа и в Германия преобладава системата на здравното осигуряване, като никъде не е чиста, взети са и части от другите модели - например у нас спешната помощ и психиатрията се плащат от държавата, а не с вноски. Във всички тези държави има задължително здравно осигуряване, но най-ниската вноска е у нас - 6%. "В Румъния, например е 12% и те казват, че парите пак не им стигат, при положение че осигуряват горе-долу това, което и нашата каса", казва Гладилов.

Третият модел е "Семашко", който действаше у нас допреди 8 години, но беше вдъхновено оплют и отхвърлен. Това е чисто бюджетно финансиране, при което се дава определен брой пари за годишна издръжка на болници и поликлиники, без да се плаща за всеки отделен случай. "В този модел има и хубави, и лоши неща. Ако парите са достатъчно, това е най-добрият начин за финансиране", смята Гладилов. Страни като Испания, Италия и Португалия са се отказали през 80-те години от здравното осигуряване и са преминали към бюджетното финансиране, основно в болниците, макар че и там има и елементи на здравно осигуряване. "Те са видели, че това е по-евтино и с този модел държавата може да упражнява политически контрол върху бюджета", казва експертът. Това значи, че ако управляващите обявят здравеопазването за приоритет, това може бързо да стане, защото парите се отпускат от държавния бюджет, а болниците са държавни и под прякото управление на държавата, а не както у нас - търговски дружества.

В Америка има по-различен модел - здравно поддържащи организации, при които здравният фонд си има болница и поема разходите за лечението на пациента в нея. При това положение разходите са 40% по-малко, тъй като болницата няма интерес да лъже фонда, те са с общ собственик и колкото по-малко се отчита, толкова повече са приходите на фонда и съответно на болницата. Нещо подобно има и у нас - някои от частните здравни фондове имат и лечебни заведения. Е, всички сме гледали "Сиско" на Майкъл Мур и знаем до какво може да доведе подобен модел - повсеместни откази за лечение, тъй като като за колкото по-малко осигурени се плаща, толкова повече е печалбата на фонда.



Различните държави



В Германия има 360 каси, осигуряването е задължително, можеш да избереш всяка от тази каси, те се конкурират помежду си, но едновременно с това са профилирани по отделни браншове - банкери, хлебари, лекари и т.н. Системата е солидарна, както у нас - всички плащат една вноска, ползва този, който има нужда. Касите са длъжни да покриват определен минимален пакет, но ако имат пари, могат да осигуряват и повече услуги над пакета. Самата вноска обаче е доста висока - 14.5%, като половината се плаща от работодателя, а останалото - от работника. На практика обаче касите предлагат различни услуги и са разделени на касти - например в касата на банкерите влизат много пари, защото доходът на банкерите е доста висок и съответно те получават и по-добре платена услуга. А в касата на фризьорите влизат далеч по-малко пари и съответно се плаща по-малко за услуги.

Допълнително задължително осигуряване обаче няма, т.е. касата може да осигури повече услуги в рамките на задължителната вноска. Ако обаче човек има доход над 3800 евро, не е задължен да се осигурява, може да го прави доброволно, защото има високи доходи и се смята, че при нужда може сам да покрие разходите по лечението си, обяснява професорът.

Франция също има задължително здравно осигуряване, което става в мрежа от 600 каси - национални и регионални. 87% от населението обаче се осигурява и в допълнителни, но доброволни фондове. Вноската е голяма - 12.8% плаща работодателят, а 6.8% - работещият, при това само за задължителното осигуряване. Разходите за здравеопазване възлизат на 9.3% от БВП. Не е ясно обаче как не фалират касите, при положение че са толкова много.

В Дания, Швеция, Норвегия и Финландия отговорността за здравеопазването се поема от общините, като държавата преразпределя пари от данъци и субсидира общините, които плащат на здравните заведения, здравни вноски няма. Плаща се обаче за свършена работа като при нас. Около 8-9 на сто от БВП отиват за здравеопазване.

Холандия до миналата година е била система-контра на задължителното осигуряване. "До 2007 г. там всичко е било доброволно - който колкото и както иска е плащал, защото населението има висока здравна и осигурителна култура", казва проф. Гладилов. Доброволното осигуряване не е солидарно - който колкото е платил, толкова и получава при нужда. От м.г. обаче там също е въведено задължително осигуряване вероятно заради многото гастарбайтери.

"Това обаче идва да покаже, че няма идеален модел - дори и да е работил, той започва да се изтощава и държавата трябва да се намеси и да го смени с по-ефективен", казва Гладилов. Според него съвременното финансиране на здравеопазването е смесено - където не достига едната система, тя се допълва от другата и така здравеопазването функционира по-добре.

В момента България има двустълбов модел - задължителна 6% здравна вноска в НЗОК и допълнително доброволно осигуряване в частните фондове, които имат твърде малък пазар. В Европа такъв модел - с една-единствена каса - няма, твърди експертът.

От тази гледна точка моделът на тройната коалиция от Катарино е близък до Европа - с няколко равнопоставени каси. Ако обаче се случи. Защото най-екзотичното у нас е, че нещата се случват не заради обществената необходимост, а по силата на частния интерес.