Сърбия доказва за пореден път, че нейната съвременна политическа класа, която се роди и избуя върху плодородната тлен, останала от Съюза на югославските комунисти (СЮК), е запомнила изключително добре класическите уроци по политическа еквилибристика. Изнасяни преди доста години на международната сцена от покойния вече югославски президент Йосип Броз Тито, те доказват на практика, че са универсални и реално приложими винаги, когато се налага да се прибегне до изгодния компромис, позволяващ и вълкът да бъде достатъчно сит, и агнето да остане непокътнато.

Като изпечен играч бившият държавен глава на вече несъществуващата социалистическа федерация на южните славяни омайваше еднакво успешно и разиграваше като стар циганин танцуваща мечка и капиталистите от Запад, и комунистите от Изтока, та дори и всички развиващи се страни от т.нар. движение на необвързаните. При това трябва да се признае, че високият професионализъм на маршала в тази дисциплина беше действително уникален и непостижим. Именно поради тази негова вещина в кратката, но поучителна история от съществуването на федеративна Югославия почти не се помни случай, при който друже Тито да се е връщал някога у дома с празни ръце или само с голи обещания. Наследниците му обаче не зачетоха основните принципи, залегнали във водената от него вътрешна и външна политика. Това логично предизвика тотален разпад, съпроводен от кървави междуетнически и конфликти на верска основа, които доведоха до стотици хиляди безсмислени жертви в изкуствено създадената многонационална държава, чиито единствен приемник остана сегашната Република Сърбия.



Притисната от проблемите,



които особено през последните две десетилетия буквално падаха като гръм от ясно небе върху главите на клетите сърби, техните управляващи отначало плахо, но напоследък все по-смело, започнаха да се пробват с нова стратегия. И понеже древната максима твърди, че всъщност под слънцето няма нищо ново, или ако има, то това е добре забравеното старо, бегла справка в някои от архивните документи иде да потвърди подозренията, че официален Белград действително има намерение да се върне в коловозите на пътя, трасиран от Тито. В което естествено няма нищо осъдително, защото управленското кредо на стария политически играч беше елементарно, но печелившо, и се свеждаше единствено до умението да бъдеш еднакво атрактивен и желан партньор както на Запад, така и на Изток. Естествено сега времената са други, но заради геостратегическото си местоположение в Европа и особено на Югоизточните Балкани, последната от югорепубликите продължава да бъде обект на постоянен интерес от страна на САЩ, държавите от ЕС, Русия, а напоследък и на Китай.

Тези констатации, които не са лишени от основание, непряко се подкрепят от действията, предприети напоследък от официален Белград, чиито поглед е магнетично прикован в Брюксел и Вашингтон. За да докаже на Запада, че има достатъчно градивен потенциал, Сърбия, макар и след политически пазарлъци, формира, не без помощта на социалистите (здравите сили от СЮК), прозападно правителство. Кабинетът се хвана за работа и



за нула време щракна белезниците на уж неуловимия Радован Караджич,



изпрати го по съкратената процедура пред Трибунала за военните престъпления и вече трескаво обмисля следващите стъпки по пътя към ЕС. Старанието на западната ни съседка бе оценено по достойнство от Еврокомисията. Наскоро нейният председател Жозе Мануел Барозу заяви в белгийската столица на президента Борис Тадич, че неговата страна има всички шансове да получи статута на кандидат за членство и достъп до еврофондовете още в началото на следващата година. Положителни сигнали вече пристигат и отвъд Океана. Добрите вести за очакваното затопляне на отношенията дойдоха след официалното изявление на Тадич, че без разбирането и подкрепата на САЩ сръбските интереси по света не могат да бъдат защитени достатъчно ефикасно. Държавният глава обяви, че провожда свои емисари във Вашингтон, (моментът е добре избран, точно преди изборите), задачата на които ще бъде да рестартират традиционната динамика в двустранните отношения. Активност и стремеж към паритет в старата-нова Титова стратегия "овде и онде" има и към Големия брат от изток. Белград от доста време демонстрира изключително сърдечни и тесни икономически (проекта "Южен поток", "Газпром" получи мажоритарен дял в сръбския петролно-газов монопол НИС) и политически (особено по време на операцията на НАТО "Ангел на милосърдието" и т.нар. Прецедент Косово) връзки с Москва.



Русия също не крие,



че Сърбия е била, е и остава за нея ключов партньор в региона, макар че в труден за Кремъл момент сърбите деликатно, но твърдо, отклониха възможността да ударят едно рамо в подкрепа независимостта на отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия. Естествено отказът бе забулен с обтекаемата официална формулировка, визираща териториалната цялост, суверенитета и международното право. Този акт обаче бе очакван, и поради това приет изключително спокойно от Москва, която не дава израз на емоциите в двустранните отношения, особено със Сърбия. Просто защото има конкретна, дългосрочна стратегия по отношение на бившата югорепублика и чрез нея за региона като цяло. Достатъчно е да си спомним, че през пролетта й предложи да помисли за алтернатива на ЕС, като я покани да влезе в Общността на независимите държави - ОНД.