Преходът в България роди едно особено отношение към публичните институции. От една страна, твърдим, че никоя цивилизована страна не може без тях, от което правим заключението (съвсем нелогически неизбежно), че и у нас трябва да ги има. От друга страна обаче не желаем да участваме в тяхното финансиране и се опиваме от призиви за непрестанно намаляване на издръжката им. В крайна сметка си получаваме заслуженото - неефективни и корумпирани институции, чиято задача е по-скоро да оцеляват, отколкото да изпълняват някаква обществена функция. Вземете държавните университети например, чиито бюджети за книги и достъп до електронни бази с издания ги класират направо в групата на тихоокеанските острови без сходни образователни амбиции. Проблемът с топлофикацията има подобен произход - иначе разбираемите желания да си на топло, без да плащаш, уверено водят към фалит една институция, която към настоящия момент е все пак най-ефективното средство за борба със студа. От индивидуална гледна точка всеки от нас е оправдан да иска да дава по-малко пари за решаването на общи проблеми. Тази "оптимизация" обаче има естествен край в социална перспектива - преминаването на самообучение, частно образование и на скъпоструващи климатици и радиатори.

В областта на политическите партии се случва същият тип преминаване към частнособственически отношения. Явления от типа на "Лидер" са еквивалент на локалното парно на въглища в политическия живот. Собственикът поддържа огъня, доставя кюмюр, наема си огняри и ... топли предимно себе си. Общественият ефект от цялата работа се свежда до много пушек и малко сажди. Колкото и първоначално привлекателни да са такива "решения" на проблемите за координация на индивидуалните усилия, все пак хората бързо разбират, че техните интереси остават извън сметката - не всеки може да си позволи собствена топлоцентрала, колкото и малка да е тя. Следва униние и разочарование, докато се появи нов продавач на мечти под формата на хай-тек отоплителни системи или изпитани кюмбета "циганска любов".

Предложенията за промени в закона за партиите, които ще се гледат тази седмица в парламента, са добра възможност да се потърсят истински решения за финансирането на партийната инфраструктура на страната - решения, които да избегнат топлофикационния колапс. Обикновено тези въпроси се разглеждат само през призмата на корупцията и борбата с нея - как да направим финансирането по-прозрачно. Сега обаче се налага да разгледаме и един по-фундаментален проблем: как да направим така, че политически партии в България да могат да съществуват по нормалния начин, а не само под формата на локално парно.



Увеличаване на държавната субсидия:



Прозорливият читател сигурно вече се е досетил към какво неприятно заключение водят разсъжденията дотук. Въпросът не е дали, а с колко да се увеличи държавната субсидия и как тя да се разпределя. Проблемът е, че няма точни изследвания на цената на политиката в България (както впрочем и по света). На базата на косвени индикатори и интервюта с експерти в тази област може да се даде една ориентировъчна "цена" на всеки глас в порядъка от около 20 лева. Това означава, че партия, която получава един милион избиратели, би струвала годишно около 20 млн. лева. В тази цена влиза както издръжката на партийния апарат между изборите, така и избирателните кампании, в които партията участва. (Разбира се, всяка година няма скъпоструващи избори, така че тези 20 млн. са средната годишна издръжка в един избирателен цикъл от четири-пет години).

За да се избегне прекалената зависимост на партиите от корпоративни дарители и тяхната де факто "приватизация", необходимо е държавната субсидия да покрива от 50 до 75% от средната годишна издръжка, което всъщност е субсидия в размер 10-15 млн. лева. Тези числа може да ни звучат астрономически, но нека да се замислим за това, какво става,



ако тези пари се набавят от легални и нелегални частни източници



Първо, тъй като частното финансиране у нас е предимно от големи корпоративни донори, стига се до зависимост на партията от представители на големия бизнес. Второ, тъй като сенчестият бизнес е най-заинтересуван да дава пари, той успешно навлиза в политиката. Трето, партиите не могат да развиват собствени кадри, нямат ресурс да правят програми и да инвестират в собствена идеология. Така че те си набавят всичко това от най-евтиното, което пазарът предлага. Затова партийните програми започват да си приличат, идеологиите биват заменени с евтини PR продукти, експертите, които се ползват, обикновено имат слаба връзка с идеите на партията и работят по договор и на парче. И накрая, липсата на ресурс води партиите до сложни взаимоотношения и търговия с влияние с големите медии, които на практика започват да диктуват партийната мода. В една такава ситуация партиите лесно се превръщат във виртуални организации - публичен образ без собствени идеи, членска маса, идеология и експертен екип. Всичко, което те имат, е взето под наем, като въртележката на наемателите е толкова ускорена, че става абсурдно дори да се говори за партийна система у нас.

Разбира се, увеличаването на държавната субсидия от настоящите нива (2-4 лева) до необходимите 10-15 лева на глас няма да реши автоматично всички тези проблеми. Но все пак би било необходимо условие за едно успешно решение. Това е така, особено ако се помисли и за по-усложнена формула за разпределение на държавната субсидия, която да "награждава" не само електоралните партии, но и тези, които успяват да набират малки дарения и членски внос (което е индикатор за по-широка обществена подкрепа). Подходящ е немският модел например, при който партиите получават държавно съфинансиране за всеки лев, набран от малки дарения и членски внос: у нас част от държавната субсидия може да бъде разпределяна по този начин.

Също така част от тази субсидия - да речем 10% - може да бъде заделена за проектно финансиране за развитието на собствен експертен потенциал на партиите - програма за стипендии на студенти, създаване на изследователски звена, подготовка на детайлни програмни документи, семинари, обучение на членове и т.н. Съществуването на такива програми би подпомогнало преминаването на партиите от наемно-виртуален към по-земен и реален модус на съществуване.



Забрана за корпоративни дарения?



Предложенията за забрана на корпоративното финансиране, макар и изглеждащи логично, всъщност не са добра идея. Проблемът е, че частното финансиране така или иначе идва от бизнеса, и то от сравнително големия корпоративен бизнес. Една забрана на това финансиране ще доведе до даването на същите пари през посредничество на физически лица. Особено неудачно е предложението на БСП в това отношение: забраната да се съчетае с висока горна граница за индивидуални дарения - 30 000 лева. Ясно е, че корпоративните пари ще стигат до партиите през ръцете на мениджъри и фирмени служители по тази схема. За какво се прави цялото упражнение тогава - само дим и пушек в така или иначе насълзените очи на избирателя?

По-удачният вариант е просто частното финансиране да излезе на светло, като се направи



пълен общ публичен регистър на дарителите,



който да е достъпен през интернет. Всеки гражданин трябва да е в състояние да види дарителите - корпоративни или не - на всяка партия. По закон и това сега би трябвало да е възможно, но усложнената система на отделни списъци за всяка партия, използващи отделни методики и формати, прави достъпа до тази информация труден. Един общ електронен регистър би трябвало да реши този проблем.

Нещо повече, една забрана на корпоративното финансиране в момента не би проработила, защото така или иначе няма орган, който да следи фактическото спазване на правилата - което ни отвежда към другия основен проблем на нашия модел.



Въвеждане на ефективен външен контрол



Мнозина си мислят, че Сметната палата у нас контролира спазването на правилата във финансирането на партиите. Това всъщност е вярно, но в много малка част - тази, която касае документалния контрол. Сметната палата проверява предоставените й фактури, но няма правомощия да проверява и разследва реалното финансиране на партиите. Нито един държавен орган към момента не се занимава с това. Например, ако мероприятие на партия директно бъде покрито от трето лице, ако партия получи от донор мобилни телефони, билбордове или автомобили, няма орган, който да провери дали тя е включила тези ресурси в своите отчети. Тази липса прави от цялото упражнение по "контрола" на финансирането на партиите просто театър за медии и избиратели, който кой знае защо събира всяка година някаква зрителска маса при представянето на "отчетите".

За да престанем с тези нелепи театрални представления, е необходимо да създадем орган на външен контрол, който да има прерогативи и ресурси да извършва фактически проверки и разследвания, на базата на които да налага глоби, а при престъпления да може бързо и ефикасно да отнася случаите до прокуратурата. Сметната палата не е подходящото място за разполагане на такова звено поради документалния характер на нейната работа. В много страни по света постоянно действащи избирателни комисии изпълняват такива функции - може би този модел ще е най-удачен и у нас. Важно е тези комисии да са независими от партиите от мнозинството, за да не се стигне до политически злоупотреби спрямо опозицията. В много страни и съдебната система е включена в работата на тези звена - може и у нас да се помисли за такъв вариант.





Медийният пазар и политическата надпревара



Една ефективна уредба на партийното финансиране трябва да се бори с ескалацията на цената на кампаниите в медиите и електронните медии по-специално. Замерването с 30-секундни клипове, в които виждате логото на партията, нейния красив лидер, грозните му опоненти и лозунги, съставени от думите "просперитет, нация, солидарност, труд, заможен, бъдеще, Европа" в различни комбинации, са стандартният начин да се води политическа борба. Освен че е много скъп, този начин на комуникация разчита необосновано на необратимо масово оглупяване. Все пак хората са мислещи създания и едно такова отношения разбираемо ги отблъсква. Как обаче да се противопоставим на този тренд, след като големите демокрации, като САЩ например, също страдат от него. Решенията в тази област са болезнени и трудни - в Англия, която е най-решителна в това отношение, партиите нямат право да купуват време в електронните медии, а могат да използват само това, което публичните медии им предоставят безплатно. Представям си каква медийна съпротива ще предизвика едно подобно предложение, но един дебат по някакви мерки в тази област у нас е крайно наложителен.

Парламентарното обсъждане на промени в закона за партиите през следващите седмици ще даде повод за един смислен дебат по всички тези проблеми. Дали този дебат наистина ще се случи, зависи не само от депутатите, но и от всички нас. Ако популистките настроения срещу партиите като цяло надделеят и общественото мнение застане срещу всяка идея за укрепване на партийната инфраструктура, поредната добра възможност ще бъде пропусната. До следващите избори, на които отново ще учудим света с непознати форми на партиен живот.