Онези, които никога не са харесвали "англосаксонския" капитализъм, в момента потриват доволно ръце. Марксисти, почитатели на "рейнския" капитализъм, и онези, които просто не могат да понасят американската мощ, ликуват. "САЩ ще загубят статута на свръхсила в световната финансова система", каза германският финансов министър Пеер Щайнбрюк. "Настъпи краят на саморегулацията. Краят на laissez-faire (ненамеса на държавата). Краят на идеята за всемогъщ пазар, който винаги е прав", заяви френският президент Никола Саркози. Британският учен (и някогашен почитател на Маргарет Тачър) Джон Грей обявява, че "при промяна с такива големи последици като краха на Съветския съюз се срина цял един модел на управление и икономика".

Всички тези преувеличени празни приказки и вятърничави изказвания скриват истинска опасност пред европейската икономика. Усещането за провал на един модел капитализъм, съчетано с растящия протекционистки натиск от всички континенти, може да накара правителствата в ЕС да забранят или да обезсърчат цяла гама "англосаксонски" практики и институции. Трансграничните поглъщания и емитирането на акции, частните инвестиционни фондове и хедж-фондовете, дори приватизациите (всички те помагат икономиките да са по-ефективни) може да бъдат изложени на опасност. Освен това някои правителства може да решат, че понеже Лисабонската стратегия на ЕС за икономически реформи е вдъхновена от Великобритания, те могат да намалят своите усилия за следване на нейните болезнени, но жизненоважни предписания.



Злорадство е излишно



Естествено кредитната криза разкри огромни слабости в американската и британската финансова система. Т.нар. банкова сфера фантом с институции и инструменти, съсредоточени върху дяволски сложно финансиране извън баланса, бе зле регулирана. Ръководителите на много водещи банки изглежда не са имали представа за рисковете, които поемат. Тяхното заплащане е абсурдно и неоправдано, особено щом провалилите се получават десетки милиони долари "компенсации" за уволнението си.

Жилищният и кредитен бум в САЩ, Великобритания, Испания и Ирландия беше неудържим. А решението на Великобритания да позволи на строителните компании да се превърнат в банки и тяхното последвало преминаване към рискови финансови инструменти и модели на финансиране може би бяха грешка.

Политици като германският финансов министър Щайнбрюк не трябва да се впускат в много schadenfreude (от немски - злорадство; радост от чуждото нещастие, бел. ред.). През следващите няколко години някои от водещите европейски икономики може и да имат късмета да избегнат част от мъките на англосаксонците. Но банките в континентална Европа определено не са имунизирани срещу кризата, както показа спасяването на белгийско-холандската банка "Фортис".

Капиталната адекватност на някои от водещите континентални банки е по-ниска от тази на американските. А ако една европейска банка, работеща в няколко държави-членки, тръгне към пропастта, ще може ли разклатената регулаторна система на ЕС, в която националните власти разполагат с голяма част от основните правомощия, да реагира толкова бързо, както финансовият министър на САЩ Хенри Полсън и управителят на Федералния резерв Бен Бърнанке?



Природата на капитализма



Много от днешните "оракули" погрешно приемат, че финансовите кризи са изцяло англосаксонски феномен. Много други видове финансови системи като тези в Япония и Швеция в началото на 90-те се наложи да бъдат спасявани от правителствата. Финансовите кризи са присъщи на капитализма като цяло, а не само на един негов модел.

Какъвто и да е резултатът от сегашната криза, много европейски правителства на континента ще трябва да се борят със сериозни структурни недостатъци в техните икономики. Те са дърпани назад от липсата на конкуренция и ограничаващи практики в голям брой сектори, особено услугите. Университетите им не могат да се съревновават с най-добрите в света. В много от тези страни старомодните профсъюзи блокират реформите и модернизацията (вижте само жалката сага на "Алиталия").

Прекомерната държавна помощ размива разпределянето на капиталите и може да обезсърчи нови участници в икономиката. През последните 20 години Франция, Германия и Италия се представят зле в икономическия растеж и създаването на работни места. Европа като цяло има лошо досие на иновации и приемане на нови технологии.

Великобритания не е отличникът в класа на ЕС. През последните години скандинавските икономики и Холандия показват най-добри резултати в съчетаването, от една страна, на висока заетост и активна политика на пазара на труда и щедри социални грижи и висококачествени обществени услуги, от друга.

Но Великобритания има много силни страни (както и видни слабости като инфраструктурата). Нейната либерална политика на пазара на труда помогна да се увеличи заетостта до над 70% от работната сила - единствените други страни в ЕС с подобно ниво на заетост са Дания, Швеция и Холандия. А сред големите икономики в ЕС Великобритания е най-отворена за чуждестранни инвестиции, което е една от причините тя да приема добре нови технологии.

Лондонското сити остава голямата силна страна на Великобритания, въпреки всичко, което се случи. Много от ставащото в Ситито е ценно не само в Обединеното кралство, но и за Европа, а и за цялата световна икономика.

На Ситито му предстоят още няколко слаби години, но след това то ще се възстанови (след известна консолидация и регулаторна реформа), защото светът се нуждае от център за експертни познания по международни финанси.

Никой не бива да отписва американската икономика. В сравнение с тази в Европа, тя има впечатляваща история на бързо възстановяване от рецесия. Данните й за използване на иновации и възникване на нови компании предизвикват завист по света. Къде са европейските еквиваленти на "Гугъл", "Майкрософт", "Сиско" и "Интел"?

САЩ имат най-много от най-добрите университети в света. Щатите постоянно изпреварват ЕС по производителност. Въпреки възхода на BRIC (Бразилия, Русия, Индия и Китай - от първите букви на английските имена, бел. ред.), САЩ ще останат водещата световна икономика още много десетилетия. Китайските лидери много добре знаят това и не проявяват онази надменност, която показаха някои политици на континента.

Някои европейски лидери може да смятат Лисабонската стратегия за икономически реформи за "англосаксонска", но не трябва да се отказват от нея. Части от стратегията са доста англосаксонски, като акцента върху създаването на заетост, либерализирането на инфраструктурните компании и подобряването на конкуренцията. Но голяма част от стратегията има по-широк обхват - насърчаване на иновациите, подобряване на изследванията и развитието, реформиране на пенсионните системи и подпомагане на новоразвиващи се компании.

Всички европейски икономики се нуждаят от Лисабонската стратегия, независимо дали са англосаксонски, рейнски, скандинавски, източноевропейски или средиземноморски. В един момент финансовите сътресения ще утихнат. Тогава лидерите на ЕС ще трябва да се върнат към два ключови въпроса - защо темпото на растеж на икономиката на ЕС е с около един пункт по-ниско от това в САЩ и какво може да направи Европа, за да навакса.



* Авторът е директор на Центъра за европейски реформи.