Поучително за българската душевност и стопанска практика се оказва жуженето около световната финансова криза в българските медии, учреждения, а все по-тревожно и из софийските кафенета. Едва ли остана някой да не е запитан и да не се е произнесъл как ще се отрази тази криза върху България, готови ли сме за нея и какво да предприемем, та да намалим предполагаемите опасни последици. И всичкото това говорене на фона на последните данни за растеж на брутния вътрешен продукт от 7.1% за последните 12 месеца с тенденция към повишение, рекордно ниска безработица и рекордно високи бюджетни постъпления и излишък. Да, бе, ама това са резултати отпреди кризата, ще каже някой. И ще сгреши, защото въпросната криза не е започнала вчера, а продължава вече година и отгоре. Но въпреки добрите обективни данни субективният уплах от кризата е явен, което доказва, че в България



стенем от чуждите болки



далеч повече, отколкото от нашите собствени. Не помня да е падало толкова вайкане както сега през наистина мрачните за българската икономика години (1989-92, 1997-99), когато преживяхме не криза, а направо разпад на икономиката. Статистиката сочи, че сривът в началото на 90-те години е бил с не по-малко от 55-60% (колкото и несъпоставими да са били новите пазарни цени със старите планови), че през 1997 г. декапитализацията (помните ли лозунга за "стабилизация чрез ликвидация"?) е била 35-40% от брутните вложения в стопанството, а чрез инфлационния взрив държавата е помела поне половината спестявания. В сравнение с това, което преживяхме тогава, дори Великата депресия бледнее. Но ако отгърнете вестниците от онези години, няма да видите днешните обширни "анализи" и "коментари" на кризисна тематика. Защото за нашата криза тогава почти нищо не пишеха във "Файненшъл таймс", "Економист" и "Уолстрийт джърнъл". И тогавашното мълчание, и днешното дърдорене доказват едно и също:



дефицита на собствена икономическа мисъл



в любезното отечество. И този остър мисловен дефицит си личи не само в правителствените ведомства, но и в средите на бизнеса, медиите, академичните и частните мозъчни центрове. Защото папагалщината не може да замести липсата на собствен поглед с преразкази на чужди четива. Убеден съм, че последиците от уплахата, насаждана с изобилни кризисни коментари, ще са по-сериозни, отколкото отражението на самата финансова криза в индустриалните страни. Няма съмнение, че кризисните процеси в световните финансови пазари ще наложат



ограничения на кредита и у нас,



както и на всички развиващи се пазари. Тези ограничения са както количествени (очаквано свиване на обема на новите заеми), така и ценови (очаквано повишение на лихвените нива и лихвените маржове - разликата между лихвата по депозитите и лихвата, събирана при кредитиране). В това се вижда някаква трагедия - може би защото българските кризолози четат обилна американска литература. Наистина в САЩ все повече домакинства губят ипотекираните си срещу заеми жилища. Значи така ще стане и у нас. Но в САЩ банките кредитираха практически 100% от цената на придобиване на жилищата, а проучванията сочат около 30% необслужваеми жилищни заеми. При нас проблемни са под 5% от жилищните и потребителските заеми, а ипотечните кредити имат средно обезпечение 150-200%. Дори двойно да нараснат лихвите по заемите, това означава да достигнем средно ниво 15-16% годишно. Претеглено през структурата на домакинските бюджети, дори такова поскъпване на кредита ще ангажира 2 до 3% от разходите. В същото време прогнозите за увеличение на доходите през следващата година са двуцифрени. Бизнесът у нас допреди 3-4 години се финансираше при 15-16% лихва и растеше без сериозни проблеми въпреки оскъдния кредит. Истината е, че



кризата ще отслаби конкурентния натиск



върху българския бизнес, защото до момента европейските фирми, с които нашият производител се конкурира и на вътрешния пазар, и на основните ни експортни пазари в ЕС, ползваха значително по-обилно финансиране при далеч по-изгодни условия. За развиваща се икономика като нашата световната финансова криза е преди всичко възможност: като ограничава фактическите преимущества на преките конкуренти, кризисният процес създава диференциално предимство за нашия производител. Колкото по-малка, по-стегната и по-мобилна е една фирма, толкова по-лесно се адаптира тя към кредитна и всякаква стопанска стагнация. Гигантът страда повече, защото не е в състояние да свие така бързо фиксираните си разходи. Затова не е трудно да се досетим, че въпреки надвисналата над основните икономики в Европа рецесия в България по-скоро можем да очакваме запазване, дори ускоряване на растежа, отколкото стагнация.