"The left side of the balance sheet has nothing right and the right side of the balance sheet has nothing left."
В лявата страна на баланса (активи) нищо не е вярно, а в дясната страна на баланса (пасиви и капитал) нищо не е останало.
Стара банкерска шега.
Изпълзяха тълпи коментатори на "световната финансова криза" и ни обляха с толкова премъдрости за световните борси и за плановете как да спре ставащото. Затова ние ще зарежем страховете на днешния ден и ще се върнем назад, за да потърсим причината днешният разпад на кредита да е толкова по-бърз и драматичен от всички кризи, които помним. Нека да видим
къде започна всичко:
годината е 1944, началото на юли; мястото е курорта Бретън Уудс, щата Ню Химпшир. Види се краят на войната, а световната търговия е парализирана, защото страните вече не разполагат с единственото приемливо тогава средство за плащане в световната търговия - огромната част от златния запас е натрупана в САЩ, останали достатъчно дълго встрани от военните действия, за да доставят на пряко воюващите съюзници огромни количества техника и продоволствие. Тези доставки се плащат, къде веднага, по-често с отсрочка, но неизменно - в злато. В света няма толкова злато, че да продължат страните да плащат дълговете си и нови доставки от САЩ. А спрат ли да плащат, ще спре и американският износ, а това би довело до рецесия, пред която и Великата депресия бледнее. Затова държавите са се събрали да приемат нов финансов ред, като сменят златото с нови световни пари. Решение има: още през 1936 г. великият Джон Мейнард Кейнс е изобретил
книжното злато
на кредитните пари. През 1943 г. той предлага система за многостранен клиринг със синтетични пари (банкор), която позволява разплащания без злато. В осакатен вид тъкмо идеята на Кейнс е в основата на новия финансов ред, само дето никакъв банкор не се издава. Ролята на книжно злато печели доларът. До 70-те, когато САЩ денонсират задължението да обменят доларите в злато. Настъпва
ерата на свободното плаване,
в която курсовете на валутите се определят единствено от пазара. Няма половин век и свободното плаване на валутите стигна естествения си завършек в свободното падане на фондовите пазари. (Freefall е ситуацията при търсене близо до нулата; цените падат главоломно в стремежа на всеки да се отърве от обезценяващите се за минути активи. Настъпи ли свободно падане затварят борсата, а по горните етажи на банките гърмят револвери и плющят шамари.) Финансовата система днес е лабилна, защото й липсва
основата на абсолютна сигурност
Сега всеки е принуден да държи пари все в някоя банка, за да плаща. Когато дори и най-рекламираните, най-рейтинговите и най-големите банки се сриват за седмици, когато фалират и се национализират поемателите на "безрисков" дълг Фени Мей, Фреди Мак и Ей Ай Джи, никой в света не е сигурен, че следващият потънал трезор няма да е неговата банка, която да потопи парите му, с тях и целият му бизнес, живот и труд. В такова време никой никому не вярва, кредитът се разпада, а без кредит няма начин да функционира нито една модерна икономика (каквато българската, слава Богу, не е). В края на краищата ще се наложи държавите да гарантират всички банкови влогове наред, независимо от размера. Само такава мярка може окончателно да пресече страха от банкови фалити. Такава гаранция е скъпа и дълбоко неморална (изравнява "добрите" с "лошите" банки, покрива с парите на нацията всички вреди, понесени от неразумен риск и лакомия). Когато към надигащата се рецесия прибавим инфлация, се получава тинята "стагфлация"; за нея преди няколко седмици ставаше дума. Изходът е в
търсене на ново книжно злато
Решението е очевидно и рано или късно ще се наложи да бъде взето - въпреки съпротивата на цялата финансова система на света. То е много просто: гражданите и фирмите трябва да получат пряк достъп до централни пари, т.е. държавите да им позволят да държат наред със сметките в търговски банки и при инвестиционни посредници и сметки в самата централна банка, които не са изложени на риск от фалит, на която и да е банка, независимо от размера. Като банкнотите, издавани от същата централна банка. Това би означавало да се отдели платежната система от кредитната, да се отнеме огромен ресурс от банките и да се свие рязко и капиталообразуването, с него и възможностите за растеж. За да не се разбие кредита, централните банки ще трябва да ни вземат такса за парите които държим при тях. Така ще избираме между две злини: да държим парите при централната банка и да плащаме такса или да ги оставим в търговска банка, да вземаме лихва, но да носим всички рискове при фалит на избраната банка. Третата злина - инфлацията, ни застига и в двата случая. Решението не е ново, то вече е вземано преди, когато всички банки са имали право да издават банкноти (и някои фалирали, съсипвайки живота на милиони хора). Затова се е наложил емисионният монопол. По същата логика ще се наложи и платежният.
"The left side of the balance sheet has nothing right and the right side of the balance sheet has nothing left."
Толкова кратко, но толкова ясно и лаконично 
И изгодно ли ми е на мен да задлъжнявам все повече и повече?
хуедряване 
