|
| Александър Кашъмов |
- Г-н Кашъмов, може ли да използваме закона за достъп до информация, за да се получи официална информация от държавна агенция "Национална сигурност"?
- Законът е ясен и съдебната практика е категорична, че всички институции на публичната власт са длъжни да предоставят информация по този закон. ДАНС е държавна агенция, която представлява администрация, подчинена директно на МС. Тя е част от изпълнителната власт и в това й качество трябва да предоставя информация на гражданите - било при поискване по закона за достъп до обществена информация, или по собствена инициатива. Няма имунизирани институции. Този въпрос бе поставен преди време по съдебни дела. НСС тогава правеше опити да излезе извън този обхват, но това не се случи.
- Каква е възможността един обект на подслушване да търси възмездие, ако се окаже, че това не е било свързано с националната сигурност на държавата?
- По правило гражданите са свободни и никой не може да ги подслушва, следи и фотографира. На тази основа бе създаден законът за специалните разузнавателни средства (СРС). Той определя правилата за подслушване. Всяко използване на СРС-та по разпоредбите на този закон представлява престъпно деяние, което е предвидено от Наказателния кодекс. Това деяние е наказуемо, но аз лично до днес не съм чул някой да е реализирал тази наказателна отговорност. Може би идва време, когато трябва да се пита по-сериозно и прокуратурата какви констатации са направени в тази връзка, каква информация има и какво е направено по тези случаи. През 2000-та година по искане на главния прокурор бе отказан на Хелзинкския комитет един доклад за злоупотребите с използването на СРС-та. Ние тогава заведохме дело за достъп до обществена информация, но той не ни бе даден заради наличие на служебна тайна. Истинският въпрос тук е щом прокуратурата съхранява подобни доклади, какво прави по тези конкретни казуси? Има ли образувани производства и повдигнати обвинения?
Гражданите имат право на обезщетение, тъй като всяко едно подслушване и следене е дълбоко навлизане в интимната сфера, която е защитена и от конституцията, и от закона за личните данни и др. нормативни актове. По-важно е как може да разберем дали сме подслушвани. Единият начин е прекият достъп по линия на правото на всеки гражданин да има достъп до лична информация. Това, което все още не е практика у нас, но тръгна в някои демократични страни, е след изтичането на даден период от време от използването на СРС-тата гражданинът да може да има право да разбере дали такива са използвани спрямо него. И това е нормално, тъй като тази тайна не е безкрайна. Основният гриф за сигурност "поверително" е за срок от 5 години. След този период е напълно нормално един човек да поиска данни за себе си по закона за личните данни. Друг въпрос е как ще реагират дадените институции - в това число и ДАНС. В България все още няма практики, но ние трябва да ги създаваме. Това е трудният начин, тъй като той е свързан с изтичането на определен период от време.
- А има ли и други начини?
- Има. Много важен е този, който е свързан с изготвянето на докладите. Въпросът е кои институции се занимават с изготвянето на докладите за злоупотреба със СРС-та. Интересно е дали самата ДАНС не изготвя такъв доклад. Аз лично смятам, че е задължително институции като ДАНС и МВР да правят такива доклади. Да има някакъв контрол. България бе осъдена през януари месец тази година от Асоциацията за европейска интерграция в Страсбург заради несъответствия на закона за специалните разузнавателни средства с чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека. Несъответствието се изразява в това, че няма ефективен контрол по този закон. Няма гаранции срещу злоупотребата със СРС-та. В България дори и броят на подслушванията беше обявен за тайна. Съдебната практика потвърди мнението на институциите, от които беше поискана подобна информация. Ние не знаем нито броя на тези подслушвания, нито броя на злоупотребите, нито пък дали един човек след време може да разбере дали е бил обект на такива действия.
- В промените в закона за използване на СРС има предложение да бъде създадено някакво национално бюро, което да контролира тази дейност. Хората там обаче пак ще бъдат назначавани от държавните институции. Това може ли да бъде определено като граждански контрол?
- Дотук ние изброихме няколко форми на граждански контрол. Истината е, че хората в една такава комисия не трябва да бъдат част от системата и от изпълнителната власт. Тогава ще трябва да питаме кой ще контролира контролиращите.
Законодателят пък върви в обратна на посоката на осъществяването на гражданския контрол. Пример за това е унищожаването на информация, която е придобита вследствие на използване на СРС. Това създава предпоставки за безконтролност. Такава информация не трябва да бъде унищожавана, преди тя да мине през контрол за законност. Тогава именно ще се разкрият нередностите. Тайните служат на обществото, а не на държавата. Аз съм съгласен, че може би не трябва да се пази дълго една такава информация, за да не бъде използвана срещу даден човек, но не трябва и да бъде унищожавана, преди да се реализира контрол върху нея. Тогава ще е ясно и дали едни и същи служители използват СРС. Затова България беше осъдена, но още по-лошото е, че се отдалечава все повече от този граждански контрол.
- За хората терминът "класифицирана информация" се превърна в нещо много страшно. Какви са възможностите обикновен човек да се сблъска с такива документи и как трябва да реагира?
- Гражданите трудно и много рядко могат да се срещнат с класифицирана информация. Това не е нещо, което може да се срещне навсякъде. Понякога терминът се ползва, за да плаши и да отблъсква излишните желания за прозрачност и откритост. Продължава и до днес да съществува една необразованост сред публичната администрация за това как се класифицира документ. Изглежда в дадени моменти, заради нежелание да се дава информация, се извършват бързи действия, които обаче не постигат ефект. За да може да говорим наистина за секретен документ, то той трябва да има гриф за сигурност. Там трябва да пише и правното основание за класифициране на този документ. То е нещо, което много малко се знае от самите администрации. Там трябва да има и срок за защита. От 2002 г. насам вечна тайна няма. Ако намерите такъв вид информация на собствената си маса, е проблем. Смисълът за защита на класифицираната информация е не да бъде наказван, например, журналистът, който я разгласява, а да се контролират и санкционират хората, които имат достъп до нея. Излезе ли един документ и една информация извън системата, тя престава да бъде такава.
- Около скандала с подслушването на журналисти от различни страни се чуха твърдения, че ДАНС е подходила по този начин, тъй като имало изтичане на класифицирана информация. Журналистите имат ли някаква вина в случая?
- Сигурно е, че в момента, в който тази информация е изтекла, тя е била класифицирана. В момента, в който е станала обществено достояние, не е сериозно да се говори за подобни неща. Тук трябва вече да бъдат отправени въпроси към всички институции, които са отговорни за опазването на една такава информация. Истинският проблем е изнасянето й, а не нейното публикуване. Дори и 20 години след промените в България много хора не се научиха какви са основните роли на играчите в обществото. Ролята на журналистите е да дават информация. Журналистите нямат персонален ангажимент да пазят някаква информация, тъй като те не са държавни служители. Именно дълг на служителите е да пазят информацията.
Самите институции пък си правят лоша услуга, след като започнат да говорят за изтичането на класифицирана информация. Първо, тя става много по-търсена и интересна за всички, а второ - се демонстрира публично, че те са неспособни да се справят с проблема. Според мен, най-вече на политическо ниво, хората трябва да се научат да живеят малко по-спокойно. Прекалено се истеризира с някакви дребни казуси.
