В едно изследване, представено тези дни по време на дискусията "Култура на мира, идентичност и междуетнически отношения в Сърбия и на Балканите в рамките на европейската интеграция", най-същественият резултат според авторите му от Центъра за социологически изследвания към Философския факултет в Ниш е, че сърбите, българите и македонците сме се изживявали като жертви.

Всички тук сме живеели с чувството, че ни е отнето нещо, което ни принадлежи, твърдят проучванията.

Без да съм правил социологическо изследване по тези въпроси и да съм трошил пари от еврофондовете за целта, преди две години написах: "Носехме нимб на народ-страдалец, анотирахме се като немили-недраги; това ни даваше най-малкото специфична идентичност, нещо средно между три синджира роби, N-та поред национална катастрофа и Митко Палаузов."

Не го повтарям, за да се похваля с проницателност; не е бог знае какво откритие. Достатъчно е да прочетем малко наша публицистика около Освобождението, особено след това, и ще се изумим от доминиращата в повечето материали



войнстваща плачливост,



ако позволите такъв оксиморон. Там политическите противници са "върколаци", "убивци", "яничари", "партизани" и "хаирсъзи", а нашите са "бедни вдовици", "честни радетели", "свидни патриоти" и изобщо - жертви, жертви, жертви...

Един от любимите похвати на малкия е да вика към големите: "бият ме", и така да проси защита и покровителство. С този хитър номер той често си извоюва привилегии и бонуси, за които иначе трябва да се бори и организира самичък.

Този ход обаче е хем примамлив, хем при прекалена употреба крие рискове. Сравнително малък риск е, че ако викаш често колко си злочест и нещастен, може да доскучееш на обкръжението и да спрат да ти обръщат внимание.

Доста по-съществен риск е вторият - големите да си кажат: "Този ревльо не става за друго, освен да ми носи раницата (да ми оправя леглото, да ми бере доматите и т.н.) И най-често се случва така.

Тогава се стига до ситуация, която предизвиква останалите резултати от горецитираното изследване. А те са производни на следните леко установими стереотипи. Първият: "Имаме славна история", свързан по парадоксален начин с втория: "Великите сили или другите балкански народи са ни виновни. Ние сме жертви."

Според социолога Джокица Йованович, професор във Философския факултет на Белградския университет, данните показват следното: мнозинството от хората в трите държави смята, че "те са прави", а останалите "са виновни".

Тъкмо така мисли голямата част от нашите народи; ще допълня обаче, че така мислят още много други народи - идете питайте например грузинския, унгарския, сомалийския, афганистанския и т.н., за да се убедите.

Така че и това не е най-голямата беда на стереотипа: "жертви сме". Има една, още по-голяма. Тя е, когато въпросният стереотип



те направи жертва на самия себе си



Всеки психолог ще ви каже, че най-важното последствие в изграждането на стереотипа на жертвата е: "Нещата не зависят от мене".

А това е твърде обезличаващ резултат, когато се касае за отделен индивид, и е обричащо на назадничавост, когато става дума за общество или нация.

"Нещата не зависят от мене" означава нищо повече от отчуждение от собствените властови структури и авторитети. Нещата не зависят от мене, а от Цариград (Берлин, Москва, Вашингтон, Брюксел, от ония крадци в парламента и в партийния дом и домове, сараи, дворци...).

Това означава лоши последствия. Първото: те (властниците) са свободни от мене и си разиграват коня, както си искат. (И те наистина го правят, бел.а.) Второто: и аз съм свободен от тях, и си разигравам магаренцето в забранената мера, ерозирайки конструкцията както мога, тоест в правото си съм да бъда бай Ганьо, Швейк, Андрешко, Чонкин, Йосарян, и още ред симпатични и несимпатични образи, олицетворяващи кривенето на винта срещу чуждия механизъм на административния абсурд.

Добро за литературата, но деструктивно за държавата и общността поведение.

Бързам да кажа, че етносите, усвоили стереотипа да се изживяват като жертви, имат известни исторически оправдания за това. Този стереотип им е бил налаган, често със зверско насилие. При един от народите, характерен както с имперски амбиции, така и с доминиращо индивидуално усещане за жертвена пионка в ръцете на властта - руския, само допреди стотина и нещо години беше в реда на нещата зрели мъже да бъдат бити с тояга или камшик за провинение насред площада или плаца. ("Не могу молчать" - възропта тогава срещу безобразието Толстой.) При нас чувството за обреченост и незащитимост пък е налагано с образи, запечатани трайно в генотипа ни - на отрязани глави, разнасяни на върлини, на обесвания насред площадите и т.н.

Бързам да кажа обаче също така, че тези оправдания са на изчерпване. Ние и цивилизационно, и политически вече принадлежим към лагера



на архитектите на съвременния свят



И или ще се справим с произвола в собствения двор*, за да можем да подреждаме след това и световния, или нашият двор в обозримо бъдеще ще бъде подреден вероятно, но няма да е наш.

Щото в двора си всеки е господар, не жертва.

---

"Реви, Марко, реви братко -

двама да ревеме.

Ти - в обора, аз - на двора,

да се радва Дечо Пора."

(Чудомир)