Лелята на цигуларя Л. Л. паднала и си счупила ръката. Рамото си натрошила старата жена и останала на пода до леглото повече от два дни. Пълните и много възрастни хора не могат да се изправят след падане, ако не си помогнат с ръка. Изглежда, че и болката се е отказала накрая, защото като я намерили съседи, старицата (91) гледала спокойно и безразлично, не издавала звук. Телефонирали за линейка, но екипът отказал да я свали по стълбите. Дори не разговаряли, избухнали, че ги викат. Чак тогава бабата изстенала - когато докторът все пак, информативно, опипал рамото. После "Бързата помощ", мърморейки, че е неправилно потърсена, се оттеглила с нареждането да занесат болната за гипс.

Че трябва гипс било ясно на всички. Цялата работа е, че това били група старци от околните къщи, както и някаква жива братовчедка, която извикали, когато сварили бабата да мълчи и даже да не охка. Опитвали отвсякъде да я вдигнат и да я изнесат, но у всичките не се намерили сили колкото за двама санитари. Не бил останал никакъв по-млад човек наоколо, младите от години са в Испания и в Италия. (Впрочем, те там главно това правят - гледат стари хора.) В тази част на квартала дори денем рядко минавал чужд човек, а вече мръквало.



Старците се маели в унизителна безпомощност.



Както обаче се случва, късметът понякога просто се нуждае от време. Някаква кола закъсала точно отсреща, слязла делегация от дядовците - уж помагали, уж я бутали да запали и се примолили: бабата няма да изкара нощта. Компанията от колата през зъби се съгласила, смъкнала лелята по тясното стълбище и я откарала в същата тази "Бърза помощ", която гневно я зарязала. "Ако имах нейния късмет, заключи Л. Л. след като се върна, сигурно отдавна щях да свиря във Филаделфия."

Случката е банална, такива като нея се разиграват непрекъснато, те дори като че престанаха да ни скандализират. И по това, че се е разиграла не в двумилионна София, а в крайдунавско градче, където хората все още се познават, можем да разберем, че подобна мерзост се упражнява съвсем легално, без срам, но и без упрек. И това не е само душевна грубост, а една почти професионална наглост.



Арогантността и дебелоочието в България се легитимираха



просто по статистически показатели - много са, значи са в сила. Обществото покорно ги преглътна. Днес съществуват. Утре ще преобладават.

Никой вече не избухва при истории като тази. Дори цигуларят, като ми я разказа, не го направи заради самата нея, а за да ми се оплаче, че сега ще трябва той някак да се погрижи за старицата - така, както е разведен и самотен и вече има нужда някой него да го гледа. Да му вляза в положението и да му посъчувствам. И да го утеша приятелски на чашка. Инцидентът с "Бърза помощ" мина някак като да е в реда на нещата: просто в наши дни е така, друго не можеш и да очакваш. Мисли му, ако ти се случи...

Такива неща ни заобикалят денонощно. Дори като ги научаваме от вестниците, ние ги "ползваме" и, привикнали, уморени, нямаме какво да им противопоставим. Безсилието ни напомня онова на възрастни хора, които се суетят около паднала старица - срам и унижение. И някаква жалост, която в наши дни просто не работи.

Таксиметровите шофьори, които долитат при горящия влак и хищно вдигат цената на "услугата" - да закарат пострадалите до подслон, до лекар. Анестезиологът от детската хирургия, който мръсно протяга ръка: "Ние ги приспиваме, ние ги събуждаме." Дознателката, която обира трупа на един застрелян - ланци, часовник, пръстени. Учителят, който дава пари с лихва на учениците си. Бащата, проиграл средствата за лечение на дъщеря си. И по-нависоко: политикът, договорил спиране на реактори, от които без преувеличение зависи животът на сънародниците му. И какво ли още не...

За деветнайсет години (след няколко дни се навършват) от революцията ние закоравяхме достатъчно, за да можем да понасяме такива новини и да живеем с тях. Всяка революция - и нежната, и грубата, и сивата, та и криминалната дори идват с обещание за повече правда и повече хуманизъм. Е, хуманизъм в речите, дори в законите - добре. Но какво стана с нашия личен хуманизъм, какво остана от собствената ни човещина в премеждията и въртопите на оцеляването?



Тази равносметка има ли някой кураж да направи!



Последният човек съм, който ще твърди, че всичко това е резултат единствено на промяната. Ровил съм се в темата и преди. Имам жестоки доказателства за увредена човечност и по времето на социализма. Вярно, това бяха много редки инциденти, "частни случаи" бяха в онзи живот, но затова пък особено парливи! Като се разгласеше нещо такова, страната настръхваше и редакционните телефони звъняха даже през нощта. Обяснявал съм го всякак, но най-много се дразнеше официалната критика от романтичното ми твърдение, че без християнското възпитание, без Десетте Божи заповеди българинът е душевно неграмотен. И че с нищо тези заповеди не са заменени. Нервираха се: имаме Морален кодекс на социализма и т. н. Е, сега и този кодекс го няма, и Десетте заповеди кой знае защо не влязоха в сила. Какво тогава?

Като се отдадем на рекапитулация, често броим какво сме съсипали и пропилели. И все икономика, предприятия, заводи, рафинерии, голямата химия, оръжейната индустрия, авиокомпанията, телефонната и т.н. слагаме в тази листа. Загубите се натякват (или замазват!), пресмятат се, понякога и виновни се посочват. И никога не споменаваме дори какво за деветнайсет години направихме с приличния, добронамерен и все пак имащ някакъв страх от Бога български човек. И все се боим да го сложим в сметката. Защото това може да се окаже Голямата загуба на този преход. По-страшна и непоправима от всичките останали. И на кого тази загуба ще се пише, като по нашите земи виновни никога няма? И никоя сметка не се прави, за да бъде платена...