Ако всяко зло е за добро, единственото хубаво нещо в отнемането на 220 млн. евро от ЕС за България е, че пролича проблемът. За никаква нарушена комуникация между София и Брюксел не може да се говори повече, защото Еврокомисията сведе комуникацията до най-прости сигнали: Накажете този и този, за да проличи, че не сте крадливи по природа!

Две лица, уличени в злоупотреби с европейски и български пари, бяха избрани като знакови фигури и от България не се искаше нищо друго, освен да покаже чрез тях как функционира съдебната й система. Това беше тест за годност дали може да пази интересите на европейските, а заедно с тях и на българските данъкоплатци.



Държавата се провали по най-жалкия начин:



като някаква поспалана не се яви на изпита. Не й стигнало времето да разследва двете лица, необходими били месеци, за да напише обвинителните си актове, тези неща не ставали така бързо и пр. Заедно с това тя знаеше много добре, че има краен срок - 30 ноември 2008 г. за разплащателните агенции по ФАР, както има и краен срок декември 2009 г. за парите по т. нар. Преходен финансов инструмент, който също е под заплаха. С брюкселските чиновници тя можеше да преговаря колкото си иска, за да отлага възмездието за двамата любимци на властта, но с времето не можеше да преговаря и то изтече.

Ето как се разви проблемната комуникация между България и Еврокомисията преди да се стигне до настоящата й опростена форма. Брюксел си даваше сметка, че държавата е проядена от организирана престъпност и корупция, но дипломацията не допускаше нещата да се назовават с истинските им имена. Затова до приемането на страната в ЕС се искаше тя да докаже, че е правова държава, което бе първият критерий от Копенхаген за годност за членство. Той пък означаваше върховенство на закона. Предприсъединителните доклади на ЕК се придържаха към любезен тон и доколкото отчитаха недостатъци, все ги съчетаваха с констатацията, че е забелязана добра политическа воля за преодоляването им. С други думи: не сте готови за членство, но виждаме, че имате желание да се поправите. Нищо обаче не се променяше "на терен", защото бандитите продължаваха да върлуват и да се избиват по улиците, а джобовете на държавните функционери и магистрати продължаваха да провисват пропорционално на несвършената от тях работа.



Първият драматичен момент в комуникацията



настъпи, когато ЕС трябваше да реши дали да приеме България още през 2007 г., като направи важен компромис със своите принципи. Чаканите от властта доказателства, че е разбрала какво има да върши, така и не бяха дадени. Имаше риск България да бъде отложена за 2008 г., а Румъния да я изпревари, което щеше да е много позорно.

На пресконференция в Страсбург на 27 септември 2006 г. запитах председателя на ЕК Жозе Барозу и комисаря по разширяването Оли Рен кои лица желаят да бъдат арестувани, за да потръгнат нещата, и залата избухна в смях. Подобен език бе недопустим. По това време не се говореше с имена, а с числа. Румен Петков в качеството си на вътрешен министър пращаше изобилни статистики в Брюксел, в които боравеше с трицифрени числа. Накрая обеща на ухо на Барозу, че ще разбие три големи престъпни групировки (вероятно трибуквени) и му разтопи душата. България влезе в ЕС, но под условие, че ще бъде наблюдавана още три години. За да бъде призната за пълноправен член като другите, трябваше да даде конкретни резултати.

Оттогава ЕК ни написа още три доклада (два редовни и един междинен), в които със засилваща се строгост напомняше, че липсват конкретните резултати. Българските власти пишеха след всеки доклад планове за действие и носеха отчети, измервани на килограм, но Брюксел продължаваше да се мръщи, че няма резултати. Накрая шефът на Генерална дирекция "Правосъдие, свобода и сигурност" Джонатан Фол изплю публично камъчето в средата на този месец:



искаме присъди над едри риби



Как по-ясно да го каже? И за да не започва спор какво означава "едри риби", дискретно бяха назовани няколко имена. Отделно, в преписката с България на службата срещу измамите ОЛАФ и на още три главни дирекции на ЕК ("Разширяване", "Земеделие" и "Регионална политика") също бяха посочени имена. Прокуратурата и съдът се задвижиха с такава неохота, че еврократите трябваше да се засрамят: кои са те, че да им нарушават спокойствието? Щом имат доказателства, да ги донесат. Съдът щял да прецени дали да благоволи да ги погледне от своя Олимп.

Нека вземем за пример бившия шеф на пътния фонд Веселин Георгиев, който даде обществени поръчки за 120 млн. лв. на двамата си братя. Ако не беше вестникарското разкритие през януари, вероятно и досега щеше да сключва братски сделки не само с български, но и с европейски пари. Регионалният министър Асен Гагаузов щеше да го обгрижва по землячески и всички щяха да са честни. Фактически "четвъртата власт" (медиите) свърши работата на третата (съдебната система), като пое инициативата. Брюксел бе шокиран от престъпното бездействие на прокуратурата и съда, чиято вина няколко месеца се поемаше по матросовски от изпълнителната власт, която се хвърляше на амбразурата, за да затуля срама на държавата.

Номерът не мина. България бе глобена 220 млн. евро заради Веселин Георгиев и бившия шеф на разплащателната агенция в Министерството на финансите Любомир Тушанов, или по-точно заради демонстративното нежелание на прокуратурата да ги подхване изкъсо. Всеки от тях ни струва в момента по 110 млн. евро (220 млн. лв.), което автоматично ги превръща в



национално богатство



Има заплаха за още 340 млн. евро по ФАР плюс 36 млн. евро по Преходния финансов инструмент. Освен това няма да видим нито евро и от парите за магистрали и шосета по Кохезионния фонд, възлизащи на 1,3 млрд. евро, както ни предупреди още на 22 юни шефът на дирекция "Регионална политика" Дирк Анер, който също поиска наказания за виновниците. Не се знае къде ще спре финансовата лавина, но за България са предвидени 11 млрд. евро по структурните фондове. Предстои невиждано "позлатяване" на мошеници и крадци, с което ще се прочуем по целия свят.

И на кого дължим всичко това? На родната правозащитна система, която продължава да се спотайва, когато става дума за нейни и други властови протежета, но пълни затворите наднормено с кокошкари и ги амнистира периодично, за да не бъде съдена държавата, че ги държи в нечовешки условия. България ударно строеше през последните години хотели и молове, зад които прозира съюзът между власт и престъпност, вместо да строи затвори, от които има много по-остра нужда, за да отговори на европейските изисквания.

Брюксел настоява вече не само за съд над мафиоти и висши корумпирани лица, но и за затвор на магистрати. В доклада на ЕК от 23 юли буквално бе казано: "Българските власти отчетоха 9 разследвания срещу магистрати през първите пет месеца на 2008 г., сравнени със 17 разследвания през цялата 2007 г. Това може да се смята за малко, като се има предвид, че в България общият брой на професионалните съдии е 1821, на прокурорите - 1558, а на следователите - 546." Отваря се широк терен за действие. Държавата трябва спешно да заложи в бюджета пари за нови затвори, за да не загуби много повече пари от Европа.