Аз съм един от онези хора, за които снегът е винаги закъснял. Затвори ли плажът - започвам да гледам небето за сняг. От дете съм го смятал за божествено явление, а после се и уверих - един сняг е достатъчен, за да "обезвреди" натрупаните в душата горести и напрежения, да я обнови като някакво химическо чистене, само че екологично. Няма да се обяснявам сега в любов към снега. Преди време отпечатах едно стихотворение, в което мимоходом споменавам "сняг - световно облекчение". Стихотворението беше за друго, за любовта беше стихотворението, но се оказа, че от него много хора са запомнили именно това сравнение за снега, за което даже и едно доказателство нямаше там. Значи доказателствата те си ги имат, просто са се присъединили към поета. Не съм губил възторга си към снега, когато снегът ми е носил несгода или опасност - мокри крака, виелица, принудително кацане в тундрата, извън обхвата на радарите и радиовръзката. Нито веднъж снегът не ме е разочаровал, наскърбил или отегчил. Засягам се, когато някой го хули и обвинява - че ни бил изненадал, затрупал и въобще притеснил. (Много грубо това стори миналата зима една министърка, която го оплю и прокълна - защото валял в сезона и я беше изобличил в безполезност. Сякаш не знаеше, че снегът е от Господ или такива като нея и Господ нямат.) Почитам снега и когато мога, го защитавам от лоши думи. Тогава? Какво сега? Какво сега за този сняг, който си иде съвсем по календара, падна според прогнозите - сякаш сцепи секундата - и дори дойде през почивните дни, за да ни облекчи с аклиматизацията?



Ето какво: за първи път ми причернява от снега...



Е, свикнал съм да ме пишат черноглед. Това нервира дори читателя с достатъчно реализъм под шапката. Но хора с по-предпазлив позитивизъм се срещат и днес. Трепнах, като прочетох, че в "Тотнъм" искаха да глобят (или май го глобиха?) собствената си звезда Бербатов, защото ходел мрачен и потискал отбора. И отборът губел, понеже нашият не се усмихвал. А веселяците пък не се справяли на терена. Та значи, намерих си подкрепа и оправдание - задочно. Инак и аз обичам оптимистични текстове. Забавни са, дори когато не се сбъдват. А хем ведро, хем вярно - това по-рядко се случва. Защото, въпреки че говорим за снега, думите си не върху сняг ги пишем - утре да се стопи и всичко да се забрави.

Та сега, в задушевната квартална неделя, из разхубавената от дълбокия, радостен първи сняг "Младост" 2 срещнах да гази в него един висок възрастен мъж със сандали. Беше облечен спретнато - ако не беше тъй нелепо обут, нямаше и да разбереш, че е в беда. Със зимна шапка и добро яке, с поло и много старомодни дънки. И с вълнени чорапи под смешните си сандали. Дрехи му бяха поостанали от миналото, но обувките най-бързо си заминават. Отиваше към магазините в РУМ-а, а може би и до аптеката. Нещо го беше изкарало от къщи в неподходящото време, но в идващата зима



добро време за човек по сандали въобще не се очертава



Така преди доста зими, в мразовитото гладно чистилище на Промяната, видях поета П. Ст. пак тъй по сандали да стои пред сергия с книги в снега на площад "Славейков". Високият му чист гласец бе тъй пресипнал, че се бе превърнал в нелеп смешен бас. Излязъл беше от къщи заради някаква преводна книга. Чул по радиото за нея . Вероятно искаше само да я прелисти или пък да провери няма ли в нея някой от неговите преводи. Превеждаше страхотно и непрекъснато го крадяха. При добър късмет съществуваше минимален шанс да се примоли за някой лев. Страдаше от настинката, страдаше от вида си. Сандалите му бяха съвсем безформени от водата, чорапите под тях бяха с надписи - някакви спортни чорапи, вероятно на синовете му, изоставили го тук на безмилостния живот. Сърцето ми се сгъна от жалост и от безсилие. И сега, като срещнах този непознат съсед, усетих го, че опитва да повтори онзи гърч...

Все пак, времето се намеси с милостивото си непостоянство - стопи снега като по поръчка. За първи път не ми домъчня - не мога да се позная. Приех, че е справедливо.

Живеем с толкова надежди... докато някой ден открием, че повечето от тях са били мечти. Добре все пак, че този ден закъснява достатъчно дълго и човек все пак някак извървява пътя си. Но е тъжно е, когато виждаш някого, комуто се е паднало да направи последни крачки, по сандали в снега. Наистина, и Спасителят е ходил по сандали. Но в друг климатичен пояс!

А иде кризата и отново влизаме в тунела. (Излязохме ли изобщо, видяхме ли я светлината!) Нас с тунел не можеш да ни уплашиш, ние на видело се объркваме. Но българският е навярно единственият тунел, в който вали сняг!