В сутрешното предаване на една от телевизиите се обади бащата на Вили Георгиев - арестуваното във връзка с убийството на Стоян Балтов момче. Искрено покаяние звучеше в думите на този човек; стремеж да поеме вината върху себе си - като родител, който някъде е сбъркал; нежелание да прехвърли вината на някого от останалите петима побойници. Тази изповед преобърна много сърца.

Непосредствено след неговите признания обаче се включиха възмутени зрители - как не го било срам изобщо да се обажда, каква наглост - да търси контакт с родителите на загиналото момче... А човекът каза, че се срамува. И че иска да го свържат с почернените близки не за да се оправдава, а за да преживее в пълната й степен вината,



за да изпита катарзиса на пълното покаяние,



срещайки се очи в очи с бездната на чуждата мъка. Но онези, които дори не са изпитали (най-вероятно) отчаянието на майката и бащата на нелепо погубеното момче, с лека ръка осъждат този човек.

Подобна беше реакцията на по-голямата (а може би просто по-шумната) част от обществото ни и когато Максим Стависки причини смъртта на млад човек. Разбира се, вината на Стависки, шофирал, след като е пил, е безспорна. Но "нека, който е безгрешен, пръв хвърли камък". Водени от неосъзнатата си завист към успелия, всички, които допреди фаталния инцидент викаха "Осанна" за прославилия България руски фигурист, сега крещят "Разпни го!". Дори и фактът, че Стависки помага с пари и внимание на Мануела, не намалява "справедливия обществен гняв". Нито това, че благодарение на неговата известност в момента се полагат специализирани грижи за болното момиче; че беше повдигнат и въпросът за престъпното бездушие на обществото ни към стотината деца и младежи, пребиваващи в будна кома. И покаянието на доскорошната уж обичана от българите звезда не смекчава сърцата им. Не достигнаха до тях отчаяните думи: "А ако бяхте на моето място? Или на мястото на близките ми?" Защото винаги когато някой се опита да защити сгрешилия, неволно извършилия престъпление, падналия, срещу него граква мощен хор от гласове:



"А ако убитият беше твой син?!"



Да, няма по-голямо страдание от това да изгубиш детето си, да го надживееш. Само едно нещастие е съизмеримо - да продължиш да живееш с вината за погубения чужд живот. Всеки чувствителен, съвестен човек ще се съгласи с това; само той може да си го представи. За останалите няма смисъл да говорим. Но показателното е, че обществеността ни никога не демонстрира подобна ярост към предумишлените убийци (ако случайно бъдат разкрити). На тях, каквото и да им кажеш, им е все тая - не можеш да пробиеш бронята от жестокост, която ги е довела до престъплението. Но ако неволно е отнет човешки живот, с месеци отзвучава недоволството на тълпата към извършителя. Защото несъзнателно се усеща мирисът на прясна кръв от раната, която самият той е нанесъл на собствената си душа и на съвестта си. И вампирски впили се в тази рана, ние смучем, за да забравим собствените си страхове, комплекси, проблеми. Ритаме падналия. Както шестте момчета са ритали падналия си връстник, докато проумеят, че са стигнали там, където никога не са искали да отидат... Както безжизненото тяло на самоубилия се хирург от Пирдоп е мълчаливо обвинение не към родителите на нелепо починалото в болницата момче, а към онези, които са стигнали далеч в обвиненията си.



Като че ли омразата някога е връщала отнетия човешки живот!



Обществото ни отдавна забеляза една странна закономерност - големите трагедии го сполетяват около големите религиозни празници Коледа и Великден: дискотека "Индиго", река Лим, гибелта на българските войници в Ирак на Стефановден, убийството в Студентски град пред дискотека, на чието място е трябвало да има параклис... И това едва ли е чиста случайност. Може би е време причините да бъдат потърсени именно в омразата, в закоравелите сърца, в липсата на смирение, в пренебрегването на християнските ценности.

С гордост се наричаме християни, когато искаме да се противопоставим например на идеята да се построи нова джамия в София, забравяйки, че джамията е преди всичко храм, следователно източник на добра енергия (а не "предизвикателство на ония, които 500 години са ни тъпкали"). Но щом трябва по християнски да обичаме, да състрадаваме, да прощаваме, забравяме в коя вяра се кълнем, а злобеем срещу различните.

Общото между повечето от изброените в непълния списък трагедии е и във факта, че се случиха по време на християнския пост. Далеч съм от мисълта, че всеки е длъжен (или е по силите му) да го спазва в чистия му, строг вид. Но нашето общество е отчайващо безразлично към това, че християнският празник се подготвя и изкупва с дни на ограничения, пречистване (физическо и духовно), на размисъл и истинска (а не показна) благотворителност.

Не само че у нас липсва достатъчно толерантност към ония, които са решили да постят (в Румъния по време на коледните пости видях цели щандове с храни, на чиито етикети с ярки букви беше изписано: "Продукт за пост"). Това е по-малката беда. По-същественото е, че няма опит



да се спазва поне духовната страна на християнския пост.



Не е страшното, че не се въздържаме от животинска храна, алкохол, секс. Страшното е, че не се въздържаме от лоши думи, лоши чувства и постъпки, от удари по уязвимите. Не е страшно, че отминаваме църквите си, без да влезем в тях, без да се прекръстим (за разлика от някои страни, в които това е правило). Страшното е, че дори не чакаме да дойде празникът, не ни и идва наум, че трябва да си го заслужим. А без ни най-малки угризения през поста, във времето за покаяние, пречистване и молитва, пълним ресторантите и баровете, за да празнуваме нещо, което още не е дошло; за да слушаме дива чалга, да преяждаме с мазни порции и да препиваме с алкохол... От суеверие не празнуваме рождените си дни предварително. А Коледа смело празнуваме, отдавна забравили, че тя е празник на духа, а не на тялото; на любовта и братството, а не на порока и алчността. И децата ни копират нашето поведение - пълнят до среднощ дискотеките, тровят се с цигари, концентрати и наркотици. И после се карат, сбиват, убиват.

И не Вили Георгиев е убиецът на невинния студент по фармация. Нито Александър Данаилов. Нито някое от останалите четири момчета, участвали в побоя над падналия. Виновни сме всички ние. С нашата омраза, с нашата завист, с нашето безверие. На нашето общество - като цяло - именно устоите на вярата му липсват, прошката, смирението. Затова всички вкупом се спускаме да ритаме падналия, макар доскоро да сме тичали по леда заедно с него. Затова не можем и да догоним страните, чието развитие е започнало много отдавна, защото са стъпили на здравия фундамент на вярата.