Във време, когато светът трепери пред финансовата криза, една българска община не я забелязва. Не от липса на информация или непукизъм. Просто безработицата и мизерията отдавна са отседнали в Бойница и за хората там в кризата няма новина.

"Десет години ходиме по тия села, пътища нема, нищо нема. Познават ме - не познават, идват да искат на вересия. Стана много сложно. Слабо купуват, само като вземат пенсия. Умрели села са тия", обобщава жена на сергия за дрехи - единственият бизнес тук освен кръчмите.

Пътят към селото е ужасен. Резултатът от метода "кръпка върху кръпка" е нещо средно между разорано поле и много несполучлив опит за асфалтиране. Докато колата подскача из неравностите, а шофьорът псува държавата, пътникът се замисля за големите инфраструктурни проекти, за европейските транспортни коридори и милионите евро, заделени за тях. Мисъл, абсолютно неуместна тук. ЕС и парите му са много далече, макар че сме близо до западната граница.

Село като село - кръчма, площад, община, училище (в най-добрия случай), магазин, клуб на пенсионера. Една сергия с дрехи на площада. Вместо пенсионери около клуба е пълно с деца - празнуват Коледа, затова има празнични одежди, песни, танци и дори скромни подаръци накрая. На излизане малките грабват торбички с банан, мандарина и шоколад, скачат в училищния автобус и изчезват. След тях си тръгват и възрастните. И селото опустява.

Преди четири години община Бойница, Видинско, беше обявена за най-бедната в България. Макар че един мандат време не е малко, нещата там не са мръднали към по-добро. Хората обаче явно са претръпнали, та дори се шегуват с окаяното си положение. "Кризата нас си ни е ударила много отдавна - при нас са най-ниските заплати, най-ниските пенсии, не се плашиме, щото сме свикнали", казва Румяна Станкова. Жената е към временната заетост, остава й една година до пенсия. Надява се да продължи да работи и през 2009 г., та да докара до пенсия. Но и това е слаба утеха. "Съпругът ми е пенсионер със 126 лв. пенсия, и моята сигурно ще бъде толкова", казва Румяна.

В Бойница работа няма. Така че няма и кой да фалира поради срива на Нюйорската борса. Хората нямат какво да губят.



"Ние сме с нея, тя си е наша",



казват почти гальовно за кризата. Едно от малкото неща, с които може да се препитава тук човек, е да има служба в общината или училището. За тези, които не успеят да се вредят там, остават две възможности - временна заетост или социални помощи. Или да си стегнат куфарите. "Навсякъде по света избягаха нашите хора, по света и из цяла България", казва 76-годишният Кънчо Костов. Дядото дърпа количка, носи червен чадър и много обича да говори. Особено за казармата. После поглежда пенсионерския клуб и отминава надолу по улицата.

"Ние сме от вестник "Вчера", заповядайте", шегува се с екипа на "Сега" пенсионираната учителка Цветана Миронова. В пенсионерския клуб са се събрали организаторите на детското тържество. "Не исках да го нося тоя хляб вкъщи, че няма кой да го изяде", казва Цветана и посочва начупената погача. Хората са решили да обядват, кметицата също е поканена.

Кметството се явява като баща и майка на всички безработни. Според тях, ако няма помощи и програми за временна заетост, хората ще загинат. Всъщност тези, които живеят от социални помощи в Бойница, не са много. За сметка на това включените в програми за временна заетост са 83. Част от тях чистят пътища, други помагат на стари хора. Колкото и да са добри програмите обаче, се получава парадокс - вместо да помогнат на селото, те се посрещат с негативизъм. "Програмите са хубави, но съзнанието на хората е много изкривено. Ти му дадеш работа, определена задача, той стои,



подпира се и все насила работи



Изведнъж се научиха, че всички сме им задължени, а не е така", казва кметицата на Бойница Анета Генчева. Въпреки това обаче общината отново разработва програми за временна заетост - този път за социални асистенти. Така че и тази година кметството ще е кърмачка на безработните. "Аз се притеснявам, че ако ги няма програмите, кражбите ще се увеличат и тогава проблемите ще станат много по-големи", казва Генчева.

Иначе и повечето местни, особено по-възрастните, са на мнение, че не трябва да чакаш пари от държавата, а сам да си ги изкараш. "Ние бяхме научени да работим, сега пак си работим и не ни тежи. Докато тези, които са се научили всичко да им идва наготово, много лесно се учат на мързел. При нас има млади хора, но тръгнете в делничен ден и попитайте десетима от тях колко земя гледат, защото все пак те са на село, не може да продават козметика в магазин. Много са малко, по-лесно е да не работи и да иска пари от общината. И ако кметът не даде, той е лошият", казва Живка Митрова.

Освен с безработицата и мързела Бойница има голям проблем с пътя до селото. Зависи от гледната точка, но някой спокойно би могъл да каже, че път до там просто няма. От години хората слушат обещания как 13-те километра до Кула ще бъдат ремонтирани и от години вървят из дупките. Стига се дотам, че линейките не искат да отидат до селото заради изровения път, твърдят някои. "Е, като ги повикаме, се отзовават. Може да е малко по-късно, ама идват. Дотогава пациентът е длъжен да издържи", разказва Живка. Към Бойница няма и автобуси, само един частен бус дръзва да прегази дупките сутрин до Видин, а вечер обратно. За Кула пък превозът минава само в понеделник и четвъртък. Но пък това не е толкова важно, защото билетът до Видин струва 4 лв. - невъзможна цена за повечето хора в Бойница. Те всъщност не излизат много и в самото село. "Кой да излиза, като са все дърти?!", пита Румяна.

Проблемът с пътя всъщност зарежда сюжети за цял латиноамерикански сериал, чийто край не се вижда, а драматичните обрати и интригите изобилстват. Три дни преди местните избори през 2007 г. например на пътя е струпано прилично количество машиностроителна техника. Един вид знак за хората, че трябва отново да подкрепят кандидата на БСП, който е изкарал четири мандата. Червеният кмет обаче губи изборите и си тръгва от общината, а



заедно с него изчезва и пътностроителната техника



Шест месеца по-късно новата кметица открива в общината копие от договора за ремонт на пътя. "Беше сключен между тогавашния фонд "Републиканска пътна инфраструктура" и бургаска фирма. Аз питам защо не се работи, никой не отговаря", казва Генчева. Кметът се среща с депутат от БСП, избран от Видин, и в момента действащ министър. Той отговаря, че не знае нищо за договора. Половин час по-късно в разговор с друг депутат от БСП Генчева разбира, че първият леко ги "понатиснал", за да сключат договора, но не е осигурено финансиране. "След това получавам писмо от НАПИ, в което ме уведомяват, че поради грешки при обществената поръчка се е наложило да развалят договорите. Безобразие! Аз ви казвам, че ако този път не се оправи, аз ще призова моите хора да не гласуват на парламентарните избори", заканва се кметицата.

Иначе цената на ремонта е около 7 млн. лв. Пътят е третокласен и за него се плаща винетка. "Писах на Плугчиева, писах на много места, не съм писала само на Пирински. Възможно най-оптималната прогноза за започване е март-април 2009 г., но не било зависело от тях, а от ЕК и от МРРБ. Добре, коя е тая Европейска комисия, та като не върви нещо в държавата, все с нея се оправдаваме? Ами те, ако разберат за какъв третокласен път плащаме винетки, не знам какво ще направят?!", свива рамене кметицата. "Ще се обесят, така да знаеш", отговаря Пенко Валса, чийто прякор идва от многото валсове, които е въртял на младини.

Едно от нещата, които държат Бойница жива, е училището. В момента там се учат 56 деца, като повечето от тях всеки ден пътуват от видинския ромски квартал "Нов път". Общината им плаща закуската и обяда. Затова се планират инвестиции в училището, както и в детски градини. Надяват се така да привлекат повече хора. "Това са изоставени деца, но имат потенциал, ако се работи", убедена е Цветана. Дали пък тази проява на типичното хладнокръвие на местните хора пред изпитанията няма да се превърне в актив за Бойница и да вземе да привлече окото на някой инвеститор?