Сякаш се върна времето, когато част от гражданството ходи на площада като на работа. Не го казвам с намека, че на площада някои може и да изкарват по нещо - тези двусмислици, дори и да съдържат някаква истина, не променят нещата. Повечето от онези, които останаха в протеста, постоянстват, защото се надяват все пак да свършат нещо и вече единствено на постоянството разчитат. Нищо друго не остава при така заявената им крайна цел: България без политици или поне с други. (Така се схваща тя отстрани и с това буди симпатия и подкрепа. Иначе да се сменят едни управляващи с други - това вече сме го виждали.)

Отвращението обаче, което ги изведе на площада, е твърде компромисно чувство. То е гориво, което бързо изветрява. И на цялата алчна, подла и лицемерна българска политика отново й се размина. Защото за първи път в българското пространство на смяна на хитроватото и компромисно "Всички са маскари" се появи плахото, но дълбоко "Всичките да ви няма!" За първи път се намери общност, която да загатне, че



партиите в държавата са вредни и нечисти,

че са неекологични и опасни



И че по своята вредност и опасност са еднакви за новото поколение, което не иска да се влее в българския живот такъв, какъвто той е.

Е, България без партии - това би бил девизът на всяка хунта, това е лозунг за преврат, та и някои от онези политици, срещу които младите хора се събираха на площада, решиха, че пак ще има преврат и опитаха да се вредят. Да "яхнат", както често се изразяваха други пък политици, протеста и ръждиви шпори да забият в хълбоците на гнева. Този образ може да се развива още, но какъв смисъл? Самите кавалеристи вече не са същите хусари, нито пък са се развили с времето: отново железа и павета и скучните викове на омразата. Но те поне са реалисти. Знаят какво искат и най-вече, какво ще получат при някакъв успех.

Младите обаче са идеалисти. Преди да излязат на площада, те се отърсиха от конкретните претенции. И станаха неудобни дори за онези, които решиха, че ги подкрепят. Днес да се явиш пред парламента, без да посочваш суми и придобивки - това внушава опасения. Освен ако искаш директно властта - но това пък също са суми и привилегии, при това какви! Но



поривът на Студентския град беше преди всичко морален



и това никой в политиката не можа да преглътне. (Едно е моралът в обществото да се инжектира от довчерашни ченгета и съвсем друго - от довчерашни деца!) Мен лично, отдавна предпазлив към употребата на студентите в борбите за власт от миналото, това ме респектира. За първи път от години в моята среда се усети някаква възбуда, заслушване в нещата, очакване дори! Не беше без значение какво ще кажат тези младежи на обществото - освен че не го харесват. Защото те не само имат право, те просто са длъжни да са нетърпими - ако не към самите нас, то задължително към нашия живот. Защото ако те приемат този наш живот, това ще бъде предателство: към тях си, към бъдещето. И те пробваха да изпълнят дълга си. Но някак покорно - към него. Бих казал - обречено. Без вяра, че това ще промени страната. Но все пак със съзнанието, че трябва да се започне. И някак с



позабравения чар на българска интелигенция,

която изповядва не конкретиката, а порива



Не мисля, че това ще остане без последствия сред... населението...

Това, че попаднаха в отработената инсталация на власт и опозиция, не е тяхна вина. Тяхна заслуга и чест е, че го направиха въпреки нея. Това, че им изиграха доброто и лошото ченге, не ги прави безпомощни. А това, че им прикачиха професионални демонстранти - от онези с боксовете до онези с тракторите - също е част от машината за заобляне и замазване: най-практично е да превърнеш един морален протест в материален. Част от странните съюзници на студентите са просто подозрителни, друга част дори и подозрителни не са - те са ясни. Хрумването да се представи един протест с идеална цел просто като пореден опит за изнудване на правителството сработи доста добре: юначагите с исканията въртяха своя протестен бизнес и доста живописно се изрязваха на студентския фон, изпъкваха. Някои си спомнихме студентските кооперации от началото на прехода, в които прохождащите акули въртяха контрабанда. Други, кой знае защо - едни студенти, жестоко набити (също в мирен протест) от полиция при фонтана пред президентството, които никоя телевизия не показа. Трети пък почнахме да изреждаме студентски водачи, които си оправиха живота (главно в чужбина), след като ловко превърнаха колегите си в ударна сила за политически сблъсъци. Имаме си, значи, и за това обица на ухото!

Всякакъв спомен има в общественото съзнание - както и спомена за една твърде дълга летаргия на българското студентство. Но едно е сигурно - то се завръща. След като беше ухажвано, а после зарязано. След като бе развратявано и опозорявано от продажни професори във фалшиви университети. След като садистично бе държано пред избора безработица или емиграция. И след като бе дълго обработвано, че "това е пътят и това са реалностите", то се завръща - на площада.

То вика: "Дайте път!" Право е: има нужда от път - за самото поколение, пък и за всички.

То им вика: "Дайте път!" И не е право: то трябва да им даде пътя, ако може.

Иначе и този вик ще си остане шепот...