|
Владимир Зарев е роден през 1947 г. Автор е на дузина белетристични книги, между които трилогията "Лето 1850-то", "Хрътката срещу хрътката", "Поп Богомил и съвършенството на страха". От дълги години е главен редактор на литературното списание "Съвременник". Син е на починалия академик Пантелей Зарев. Женен е за поетесата Мирела Иванова. Има три дъщери.
--------
- Списание "Съвременник" скоро прави кръгла годишнина. Едно чисто литературно списание в наши дни си е бяла врана. Как оцеля то?
- "Съвременник" навлезе в тридесетата си година, през есента ще празнуваме този заслужен и светъл юбилей. Списанието бе създадено от незабравимия Павел Вежинов, а той беше скроен широко, беше голям писател и мъдър, озарен от усещането си за свобода човек. Успя да превърне "Съвременник" в духовно обиталище, а нас в съмишленици, да създаде оная особена атмосфера, сякаш ние знаехме някаква значима тайна, която трябваше да опазим. В годините списанието укрепваше и налагаше своя облик, тиражът ни достигна невероятните дори за ония времена 18 000 екземпляра и се продаваше под рафта. След демократичните промени през 1989-а досадната и сковаваща идеологическа цензура беше заменена от икономическа. Списанието премина през драматични перипетии, а ние, които работихме в него, през унижения и надежди. Длъжен съм да отбележа ролята на "Медиа холдинг" и главния редактор на "Труд" Тошо Тошев, които го приютиха, без да посегнат на духовната му независимост.
- Вие от самото начало ли сте в "Съвременник"?
- Никога не съм работил никъде другаде освен в "Съвременник", в него прошумоля моята младост, в него бях щастливо наказан да чета най-доброто от световната литература. Усещам списанието като жив, по-духовен и възрастен човек от мен, с когото мога да споделям и общувам. То е част от личната ми съдба. Мисля, че му се отблагодарих. - Автор сте на много романи, в които историческото и психологическото се преплитат по сложен начин. Каква ви е общата теза за българина - дали историята му е такава, защото той е такъв, или той е такъв, защото историята му е такава?
- В националното ни битие ние задълго сме изпадали във времеви празнини, които повлияват силно народния ни характер. Втрисащото турско робство например по неведоми причини сега ласкаво го наричат "присъствие", разрушава основополагащите устои на всяка нация - отношението на обикновения човек към държавността. Затруднено е било духовното и националното обединение в името на държавността. В протежение на 5 века българинът не само е нямал своя държава, но той я е ненавиждал, борил се е срещу нейните институции. От тях той е видял само насилие и беди. Оцелявал е някак, но е оцелявал сам и чрез себе си, не зад границите на държавата, на общността, а зад зида на къщата си.
- Нарушената комуникация ли е била главната беда?
- И това; което се е случвало във Видинско например, не е достигало и вълнувало населението в Тракия или Македония.
----
Тази психологическа разпокъсаност прави българина самотник, емигрант в собствената си държава, той и до днес презира институциите, впрочем с пълно право, не им се доверява, не е склонен да повярва в никаква национална стратегия. Българинът се е научил да живее тук и сега, единствено в настоящето, бъдещето за него не е окриление, а форма за измама.
----
- То национален белег ли е или по-скоро социален? Във всеки народ има хора с депресивни очаквания към бъдещето.
- За преуспяващите европейски народи историята е духовно и материално натрупване, постоянно наслагване на традиции, на приемственост и ценности. Като народ ние винаги започваме отначало, безжалостно зачеркваме миналото, рушим построеното, отричаме дори очевадните му постижения. Това се случва след Освобождението - прочетете забравения роман на Иван Вазов "Нова земя". Същото кошмарно нещо сe повтаря след 9. IX. 1944 г. За жалост то бе упорито потретено и след 10. XI. 1989 г. Цялата ни национална история е превърнала българина в уморен индивидуалист. Сам по себе си той може да е надарена, пораждаща, перспективна личност, да се реализира успешно в друга държава, но събрани в колективно дело, ние не чиним пет пари.
------
Ако се замислите, това е причината да позволим неколкостотин безхаберни тарикати да разграбят и разрушат България, да закопаят парите и мъката на народа ни в земята, в ненужни и на тях дворци нацвъкали полите на Витоша. Веднага след демократичните промени у нас масово и откровено крадяха всички, само че едни крадяха керемидите на кооперативния кокошарник, а други милиони в зелено... За жалост непрестанното оцеляване, бедността раждат само настояще, а лишено от бъдещност, вечното настояще също е форма на безвремие.
----
- Известни са увлеченията ви по парапсихологията. С Елисавета Логинова написахте две книги. Вярвате ли наистина във възможностите на паранормалното?
- Всяка ерес - ако приемем, че заниманията с паранормалното са ерес, е въпрос, отправен към Бога, чрез въпрос, отправен към формата. Бог е пустинно извечен и единосъщ, но според възможностите на разума ни във вековете, ние Го разказваме по различен начин. Искрено вярвам в науката, но как да си обясним доказаните възможности на леля Ванга, простичкия факт, че полтъргайстът Кики премества предмети или възможността натрениран Йога да бъде погребан за месец и след това да оцелее? Вярвам още, че освен материалния свят Вселената съдържа огромна изначална Духовност, в противен случай не съм в състояние да намеря - поне за себе си - смисъл, логика в Битието. Вярвам и в наистина знаменитите способности на Ели Логинова.
- Какво повече за човека научихте от тези си занимания?
- Ако се замислите, смъртта е най-истинската форма на морал, единственото възможно равенство. Умира бедният, но и богатият; болният, но и одареният със здраве; ограбеният, ощетеният от живота, но и щастливият, преуспелият в него. Ако приемем, че природата няма да пропилее, а ще съхрани най-ценното си притежание - разума, трябва да предположим, че личната ни Духовност ще се възобновява, ще се шлифова чрез страданието в материалния свят.
---
Ако не научим уроците си в този живот, ще се явим на поправителен в следващия.
Всеки от нас е способен да измами определен човек, дори народа си, но не и предопределението. Трябва да го знаем и помним, както осъзнаваме, че сме разумни.
----
Когато с Ели работехме върху втората ни книга - "Пътят на светлината", аз все си мислех, че пътят на светлината е всъщност път към себе си.
- Духовност и култура са отчасти синоними. В тая връзка културните институции търпят голяма критика. Вие как виждате ролята им, на Министерството на културата например?
- За Министерството на културата ще припомня само един факт - някога министър на просвещението беше патриархът на националната ни словесност Иван Вазов. Сравнението с настоящето е, меко казано, неутешително, звучи комично. А българската литература прилича на изоставено в сиропиталище дете, родителите на което се гордеят с него. Много се гордеят, но не го поглеждат. Винаги съм твърдял, че в годините на тоталитаризъм добрата литература играеше ролята на опозиционна партия, хората я купуваха и четяха, защото я възприемаха като част от своята съпротива. Естествено е сега, когато може да се изкрещи всичко, нейното влияние, духовното й сияние да намалее. Сега тя не се нуждае от свобода, а от разумна икономическа подкрепа. Несправедливо, нелепо е, ако живеем в демокрация, да оставим десетки прекрасни писатели да гаснат в мизерия. След като въведохме пазарна икономика за книгите, трябва същите закони да важат и за Народното събрание, което залудо прахосва по 1 милион лева народна пара на ден. Оглупялата в своя егоизъм политическа класа, същото важи и за новоизлюпените ни капиталисти, не проумява простичкия факт, че историята е слово, че ако ги премятат през ден по телевизията, това е отлагана забрава, че ония, "Строителите на съвременна България", остават в съзнанието ни благодарение на написаното от Симеон Радев.
- Няма ли вина и интелигенцията ни?
---
- Осъдително неадекватна бе реакцията на българската интелигенция. Вместо да се обедини около професионалните си интереси и да ги защити, тя недалновидно се разполови, ожесточи се. Това ми дава основание да мисля, че много от моите колеги не се нуждаеха от свобода, от реална духовна независимост, а просто от смяна на господаря, за да употребят не таланта си, а отново своята вярност.
-----
- Оправя ли се страната или напротив? Непрекъснато се въртят едни и същи теми - приватизация, корупция, цигани. Чисто стилистично, не ви ли изнервя тая тавтология?
- България загива. Младите хора съвсем основателно и масово я напускат. Освен унижения, бедност и отново страх тук не им се предлага никаква перспектива. Смени се човешкият пейзаж по улиците, хората се маргинализират, трамваите са пълни с люде, които си говорят сами. Но виновни нЕма. НЕма доказателства. За корупцията всичко е ясно, рибата се вмирисва от главата.
----
Омерзението ми към политическата класа идва от това, че политиката всъщност се оказа най-лесният, сигурен и доходоносен бизнес. Забележете, не инвестираш нищо, не рискуваш нищо, не влагаш труд и умения, но усилено преразпределяш. Всичко е чисто и законно. Наричат го лобиране. Само дето твоето лобиране е в ущърб, нанася огромни щети на собствения ти народ, на отъпелия от глад гласоподавател, който не може да си плати парното и тока, но те е избрал да лобираш. Ако у тези хора е останал капка чест, трябва вкупом да напуснат България. И да отидат там, където, за да си изкарват хляба, ще трябва да работят.
----
Напрегнатата партийна борба в последните години, цялото надвикване и пенявене според мен бе само за едно - кой да извърши приватизацията. Няма по-голям цинизъм от новоизлюпените РМД-та. Стотици и хиляди работещи предприятия, построени с потта и лишенията на нашите родители, на всички нас, бяха фалирани, за да се подарят на шепа верни съпартийци.
А за циганите не ми се говори, Европа е загрижена за тях, държи да пазим човешките им права. Ще добавя само това, че когато двеста, не двеста хиляди, цигани се опитат да емигрират в братска Дания или Норвегия, ни ги връщат с първия самолет. Да браним човешките им права, но тук, в гетото. България се топи, моралът и достойнството на народа са унижени до краен предел. Обаче виновни нЕма. НЕма доказателства.