Кристоф е 17-годишен български юноша. Като много други свои връстници обича да прекарва с часове пред компютъра, да слуша музика, но и сам да свири на пиано. Явява се на конкурси и прослушвания. Плува добре, дори кара колело, има си своите мечти. Учи в едно съвсем нормално брюкселско училище, заобиколен от тийнейджъри, за които е просто един от тях. Около него има много любов, а лицето му е вечно озарено от усмивка. Колко от тези неща обаче щяха да му се случат,



ако беше останал да живее в България?



В страна, която не е така приятелски настроена към хора като него, той най-вероятно щеше да прекарва денонощията в дома си и да чака редките моменти, когато ще има кой да го изведе навън. Сам надали щеше да успява да преодолява хилядите препятствия по българските улици и тротоари и най-вече бездушните чиновници. Кристоф е дете на разведени родители, но не в това е неговият проблем. Той е напълно сляп.

Минчо Коралски е на 57 години. Бивш политик, станал известен с участието си в правителствата на Димитър Попов, Филип Димитров и особено в кабинета на Жан Виденов, където е министър на труда и социалните грижи. Днес той продължава да се занимава с обществена дейност. Кипи от енергия и почти не се задържа в дома си. Признава, че оцелява благодарение на високия си дух и на близките хора, които не са го изоставили нито за минута. Вече шеста година той е абсолютно неподвижен от кръста надолу и се придвижва с инвалидна количка. Всекидневието на Коралски е това, от което Кристоф всъщност е избягал - българската социална система. Бившият политик понастоящем е изпълнителен директор на Държавната агенция за хора с увреждания. Миналата седмица двамата се срещнаха случайно в Брюксел, за да установят, че животът на един инвалид е такъв, какъвто сам успее да си го подреди. А системата може да е мащеха за някой човек с недъг, но и благодатна към друг. Зависи от контактите, партийния опит, късмета и държавата, в която е решил да живее. Всякакви евробюрократи обаче като един настояваха, че всъщност всички улеснения и блага дължат на Европейския съюз.

В първите години от живота си



Кристоф различавал светлини и цветове



После дошла жестоката диагноза - той страда от вродена амавроза на Лебер. Заболяването е необратимо и води до пълно разпадане на ретината. Щастието на момчето е в неговата всеотдайна майка, която заради детето си е загърбила всичко в България. "Той беше на осем години, когато взех решението да напуснем страната. По онова време вече трябваше да започне училище и аз се огледах какви са възможностите за него. А те съвсем не бяха розови", спомня си Стефанка Златарева. Началото на новия век страната ни посреща с две специализирани училища за слепи - във Варна и София. Но и двете еднакво бедни и загърбени от държавата. "И на двете места децата бяха толкова отчуждени от заобикалящия ги свят, колкото и ако въобще не ходеха на училище. Научаваха се да четат по Брайл и толкова. В останалото време си стояха вкъщи между четирите стени. Ужасих се, че такава съдба може би очаква и Кристоф. Тогава си грабнахме нещата и поехме към Белгия". Късмет за момчето е, че има и белгийско гражданство, което е получило заради баща си, който е чужденец. Стефанка обаче е допусната в Белгия не като негова майка, а като "хуманитарен придружител". Преди да постъпи в нормално училище със зрящи деца, Кристоф започва в специализирано за слепи, където го насърчават да плува и да кара колело. Това с колелото е удивително до ден днешен, дори и за майка му. А той разказва, че няма нищо чудно: "Научаваш се



да усещаш движенията на въздуха,



вибрациите и различните шумове, които те ориентират какво има около теб". Белгия обаче предлага много повече от улични шумове - всички светофари са и звукови, асансьорите в повечето административни сгради са с брайлови бутони, такива са поставени и на входа на метрото. Държавата дава допълнителни стимули на онези незрящи деца, които предпочетат да учат в нормални гимназии. Отпуска им субсидия от 10 000 евро, с която да си купят брайлов компютър, назначава им се персонален придружител. След навършване на 18 години не плащат данък за радио и телевизия, който иначе е задължителен там, освободени са и от абонаментна такса за телефон, а родителите на такива деца получават десет пъти по-високи детски добавки. Но и в Белгия, както навсякъде, бюрокрацията е способна да вгорчава живота. Кристоф не може да ползва всички тези привилегии, ако не притежава документ от Министерството на здравето и социалните грижи, че е сляп. А такъв той трябва да си вади на всеки пет години. "На 21 години той пак ще трябва да ходи там, което е страшно унизително - да доказваш постоянно, че си сляп. Изглежда на никого в това министерство не му хрумва, че има болести, които няма да се излекуват, докато медицината не направи ново откритие", кахъри се Стефанка.

Но докато Кристоф почти по рождение възприема света такъв, какъвто сам реши да си го представя, за другия ни герой - Коралски, България може да е толкова състрадателна към инвалидите, колкото той успее да я направи, защото е част от държавния й апарат. Времето от 2003 г. насам за него е начало на ново усещане за живота.



Една сутрин краката му просто спрели



да се подчиняват. "Едва тогава разбрах какво се крие под понятието "жив труп". Усещането е ужасно. Тялото ти от кръста надолу го няма", разказва той. Две години лекарите не знаят каква диагноза да поставят. Но пък не пропускат да ужасят и без това достатъчно угрижената му съпруга. "Те ме извикаха настрана и директно ми заявиха, че положението му е безнадеждно. Да не го оставяме сам, да зазидаме балконите, да махнем остри предмети и хладно оръжие от стаята му, защото имали много такива случаи и да не вземе да се самоубие", клати глава Даринка Коралска. Заболяването му е артерио-венозна малформация - в кръвоносен съд се образува балон, който притиска гръбначния стълб. Лечимо е, но когато го открили, той вече бил обездвижен цели две години. Това довело до атрофия на мускулите в крайниците, а възстановяването ще е бавно и продължително. Дотогава всички препятствия ще трябва да ги преодолява с инвалидната си количка. Взел си е ръчна, а не електрическа, защото така трупа мускули. "Ако тръгне някакъв процес на възстановяване, той трябва да тръгне от нещо здраво - от здравите ми ръце", смята Коралски. В Брюксел той ги демонстрира, като устрои минирали с инвалидни колички по коридорите на Европарламента. Финишира пръв.

Коралски бе неформален лидер на група от български инвалиди, поканени от евродепутата Атанас Папаризов. Той се оказа засега единственият от колегите си, който реши да не отделя полагащите се представителни средства, за да мъкне съпартийци, приятели и сподвижници в Брюксел, а ги даде за пътуване на хора с увреждания. Дали от престараване или от така характерната за еврокрацията липса на чувствителност обаче, на тези хора, чиито заболявания ги принуждават почти да не напускат родните си градове и дори домове, при почти единственото им пътуване в чужбина наместо повече градска среда от Брюксел и социални контакти със себеподобни и обикновени люде им бе предложено да прекарват



по цели дни в кабинети и зали



Програмата им бе: от хотела - направо на среща с чиновници. След края й - директно на следващата. Паузите помежду им прекарваха по коридорите. А тези хора повече от всеки друг имаха нужда просто да разгледат чуждия град и да се почувстват поне за малко равни с останалите. Наместо това два дни те слушаха как евробюрократи им сипят лъскави обещания, кухи фрази и основно подчертават изключителната си необходимост за благото на всеки европеец. Даниел Жак, който е член на кабинета на еврокомисаря по социалните дейности Владимир Шпидла, например ги запозна със следното грандиозно решение: "Създали сме експертна група, която да прецени институционалните реформи и да насърчи държавите членки в промяна на социалните грижи, за да има равен достъп на хората". Самият Шпидла им обеща "съвсем скоро" да се приеме "една добра директива с едни добри намерения" за хората с увреждания. Чиновници от Партията на европейските социалисти им раздадоха брошурата "Един ден от живота на едно европейско семейство", заимствана сякаш от някогашни немски и последващи съветски подобия. В нея се разказва как мама Жаклин, татко Хосе и дъщеря им Фернанда, която е инвалид, всяка сутрин си мият зъбите само с правилни пасти, "гарантирани от законодателството на ЕС". Самата Фернанда и нейните инвалидни проблеми въобще не са застъпени в комиксите. Затова пък мама и татко са показани как закусват единствено с качествени храни, "благодарение на системата на етикетиране и на мерките за сигурност на ЕС". През деня понякога Хосе работи от къщи, защото "ЕС подкрепя проектите за работа от разстояние". През това време Жаклин научава още подробности за фирмата, в която работи, тъй като "законодателството на ЕС гарантира, че работниците имат правото да бъдат информирани". Двамата си взимат отпуска едновременно "благодарение регламентите на ЕС". А надвечер Жаклин купува от магазина стоки само след като е прочела дали са в унисон с "изискванията на ЕС за по-строг контрол на химичните субстанции в продуктите, които ползваме ежедневно". И накрая нощем пак ЕС е този, който се грижи двамата да "знаят колко е важно да се предпазват по време на сексуални контакти".