Преди много време, когато черквите изведнъж се препълниха от вярващи и любопитни, когато по телевизията гледахме новата върхушка да щурмува храмовете, да пали свещи и да се трупа пред олтара, в един вестник се присмях на министър, когото камерите показваха да се кръсти с лявата ръка. Колко години минаха от тогава и все още, като ида някъде, на някоя среща или просто на почерпка, все ще се намери непознат човек да ме попита на ухо: кой беше онзи, дето се кръстеше "така и така"... Вода изтече, въпросният юнак отдавна може да е забравил кога е министерствал, че и вестникът, дето го бях написал, откога-откога не съществува, а читателят не забравя. Лицемерието помнят хората, не религиозната непълноценност. И всеки, който го помни, си е имал наум някого, който в неговите представи се кръсти с дясната ръка. Не буквално, разбира се, а преносно. Той вече си го е избрал. Извлякъл го е от собствения си свят, от живота около себе си. А ако го бях назовал тогава този мазник, отдавна да го е забравил, отдавна да се е отдалечил с танцова стъпка в политическата мъгла - както в действителност се и случи.
Все по това време първите мутромилионери почнаха да се въртят около големите манастири, подаряваха набавени по техния си начин редки икони, от багажниците им в игуменските покои внасяха каси скъпо уиски, а в една такава обител главатари от престъпния свят всеки месец се срещаха с разбойници от властта. Тук-там почнаха да освещават
параклиси - дарения от оперативно интересни лица
По такъв повод Генчо Стоев, който си имаше свои източници и прецизно поверяваше догадките си, веднъж каза: на никой добър християнин днес не е по джоба да построи и да изпише какъвто и да е параклис. Тези приношения са с грешни пари, кървави.
Веднъж в списанието, където се прехранвах, току-що посветен в демокрацията колега съобщи, че жена му е отишла в черква и кръстила себе си и двете си деца. Каза го предизвикателно, отмъстително, напук на всички околни, напук и на собственото си партийно минало, което в онзи момент си беше все още настояще. Искаше да подчертае, че къса и че обръща друга страница. Тончо Жечев го изгледа втрещен и тъжно попита: "Ама децата ти не са ли кръстени досега?" Не можеше да повярва професорът, очевидно бе го смятал за свестен. Не знаеше, но това бе действителността. Не можеше да знае,че християнството за кратко ще се превърне в нещо като партийна принадлежност и че в тази "партия" ще се натискат и праведници, и грешници, а грубата показна набожност за кратко ще се превърне в нещо като част от политическия етикет.
Завъртя се някакво ново покръстване, каквото не бе имало и при Борис-Михаил. До такава степен, че
имаше хляб и блажно за цели два синода
За по-заможната част от населението то се изразяваше в по-големи и по-златни кръстове на шия. Тогава стана популярно и онова изречение, което приписват на известна певица, че "кръстчето продава бюста". Както повечето бюстове, и вярата им беше силиконова. Но умни хора още тогава казаха, че това ще е преходно. Така и не се разбра дали говореха за някакво преходно явление или за явление на прехода. На българския преход, то се знай.
По моему този точно преход мина. Дали поради това, че духовенството прекрати атрактивния си разкол, или понеже последвалият в България живот звучно се надсмя над правилата и надеждите за християнско общежитие, но религиозният ентусиазъм някак изветря и се разнесе. Странно нещо: "безпартийното" православие някак не възбужда. Вярващите са налице, повярвалите ги няма. Питай ги в какво са повярвали, щом православието не ги задоволява.
Беше време, когато си внушавахме, че недъзите на обществото (недъзи нямаше, но имаше борба с недъзите) идват от това, че десетте божи заповеди са забранени за споменаване, а не са заменени с нищо друго. Съзнавахме, че има нещо мистично, а оттам и не съвсем християнско в това убеждение, че някакви десет правила могат почти магично да управляват човешката душа. Но убеждението ни бе простодушно и от това - непоклатимо. Днес десетте заповеди са също тъй неспоменавани (и несъблюдавани), но никой не се коси от това. Не бие тревога или просто не забелязва. И може тук да е причината, поради която
българинът често е набеждаван, че е по природа атеист
Защото, ако трябва да разчете в живота около себе си знаците на Божието присъствие - той твърде рядко ги намира. И всеки път сатаната шепне на ухото му: видя ли?
Когато всеки път семпли партийци ловко докопват кормилото на живота му.
Когато държавни грешници се цупят от екрана и назидателно въртят пръст на честния човек.
Когато официални доносници и интриганти се надпреварват да отсъждат: морално-неморално.
Когато вчерашни партийни епископи днес се рекламират като апостоли.
Когато всеки ден му представят най-обикновени кръвопийци за благодетели и покровители на изкуствата.
И други още.
Да не говорим за нещата от неговия собствен живот, където злото и неправдата изглеждат още по-незаслужени и непоносими, защото са и лични. И гражданинът, като не иска да допусне, че подобни неща може и да не противоречат на Божията промисъл, и който недоумява защо Божията десница не раздава възмездие, всеки път обезсърчено си казва: няма Господ.
(А има и по-лошо: тука има - тука нема.)
И така без молитва, без тайнство, делнично, практично, а и примирено си решава въпроса. Който можеше да бъде главен въпрос на неговия живот. И който не заслужава такъв посредствен отговор.
Но ако утре пак тръгнат приказки, че българинът по природа е атеист, поне ще знаем този път на що се дължи това...
Не смея да правя отрицателни оценки за вярата и моралността на българина, защото в живота ми съм се сблъсквал с много читави българи. Даже бих казал, че като видя нечовешко отношение се изненадвам. Не че не съм му свидетел, но някак не ме е засягало лично. От друга страна като съм се сблъсквал с много набожни чужденци съм забелязвал, че най-религиозните са оперирани от човещина. Може да е само случайно, но заради това възприемам религиозността със съмнение. За вярващите люде не знам, защото както казват турците- трудно е да знаеш кой има вяра в сърцето.
Та като стане дума за религиозността на българина, винаги си мисля, че има една доза прагматичност и недоверие, което е и в пряка връзка с духовното ни наследство. Най-светлите ни личности- Ботев, Левски, Захари и т.н, които и до ден днешен са за много от нас морални коректори, са заклеймили в очите ни нашите духовници. А и личния ни опит не помага. Така че Калин Донков ще ме прости този път, но това е един от малкото пъти, когато не съм съгласен с него и намирам опитите да се сложи знак за равенство между религия и моралност за жалки.
Така че се пиша вече при вярващите!
Тук не трябваше ли да е лявата ръка гусда ридактури?
В църква , пред Божа майка заставам и със себе си приказвам ... Според Чарли , така трябвало , щото Божи наместник за всеки била съвестта му , мерена по Божите заповеди ... Всяко друго , било мнение на другите за него ... Господи , защо в пълно побъркване падаме , като дойде ред мненията си един за друг , в Твоето име да "интегрираме" ... ? 
