Февруари бе един от най-мрачните месеци за Англия. Икономиката едва крета, британската лира постоянно отслабва, а безработицата се увеличава с рекордни темпове. Това бе месец, през който министърът по семейните въпроси определи положението като "най-лошата рецесия за последните 100 години". Шефовете на големите банки пък се извиниха на нацията за болката, която са предизвикали. Самите британци се питат какво да правят отсега нататък.



Безработицата се е покачила двойно



в сравнение със средните нива на Стария континент - над два милиона британци нямат работа, а към края на годината техният брой може да стигне три милиона. Според международни проучвания икономическият растеж е намалял с 2.8%, което прави страната лидер по този показател сред седемте най-големи индустриални нации.

И това при доскорошното усещане, че Великобритания прави всичко правилно. Нали Маргарет Тачър и Тони Блеър реформираха изцяло страната? Британците изживяха един икономически бум, който продължи 16 години, и дори смятаха, че са намерили път към създаването на едно постиндустриално, глобализирано и най-вече функциониращо общество, чиято движеща сила е постоянно разрастващият се финансов сектор. А сега се сринаха точно тези инвестиционни банкери, които живяха в стъклените си кули в Лондонското сити и забъркваха своята модерна алхимия, която в крайна сметка вкара страната и голяма част от света в най-тежката икономически криза от 30-те години на миналия век.

Началото й бе сложено точно в Лондон преди 18 месеца. Първо се спука британският пазар за недвижими имоти - ударени бяха частните жилища, после служебните офиси. По същото време се сринаха инвестиционните банки. От м.г. страната е обхваната от рецесия, производството и консумацията също се намират на дъното. Британската лира се срина и стойността й почти се изравни с тази на еврото.

В тези дни в Уошууд Хийт, едно предградие на Бирмингам, Аш Ахтиар е май единственият човек, който работи извънредно. Той пуши пред двуетажна тухлена сграда, която е филиал на "Джобцентър плюс", модерно британско бюро на труда, създадено от Тони Блеър, и мисли за своите клиенти, които работят за малкия производител на камиони LDV. От средата на декември фабриката е спряла работа, а за малката флота от бели камиончета, които са паркирани пред нея, няма купувачи. 95 работници вече са съкратени, стотици други чакат вкъщи какво ще стане, но засега поне получават заплатите си.

Ахтиар е на 31 години, но вече има сенки под очите. Неговата работа е да изплаща на безработните социална помощ. От три месеца нещата са толкова лоши, че всеки ден той работи до 19.00 часа, а понякога се налага да работи и в събота, за да обработи всички документи. "В техните очи виждам все повече отчаяние. Те вече са разбрали, че нещата този път не отиват на добре, след като в продължение на седмици не могат да си намерят нова работа", казва той.

Безработицата се увеличава бързо в околностите на Бирмингам. В Западен Мидландс, където е центърът на британската автоиндустрия, тя се е повишила с 20% в сравнение с м.г. Държавната социална помощ също е намаляла и сега безработните взимат 60 лири седмично. След загубата на работно място често следва загубата на апартамента или къщата, защото много британци са взели кредити и сега нямат пари за вноските.



На всеки 7 минути някой на острова губи жилището си



Аш Ахтиар казва, че икономическата криза е предизвикала много гняв и той също е ядосан. Банкерите, които на практика сринаха страната, успяха да се доберат до държавна помощ и продължават да си раздават милиони лири премии с пари на данъкоплатците. Много от безработните направо мразят банкерите - все пак някой трябва да поеме отговорността, някой трябва да бъде наказан.

Малката пицария "Мейфеър" в Лондон, където доскоро се спираха само няколко туристи, е пълна с банкери. Пред тях както винаги лежат скъпи мобилни телефони. Разговорите, които преди се чуваха из цялото заведение, сега се водят почти шепнешком. Дейвид Л. също говори тихо, когато си поръчва вода от чешмата за пицата си. Той все още има работа, тъй като е успял да измъкне 200 милиона лири на своите клиенти, преди пазарът да се срине. Дълги години той е бил звездата на една мощна британска финансова къща. Сега обаче страхът е застигнал и него - 20% от колегите му са уволнени, а ако нещата продължават все така лошо, скоро се очакват съкращения на още 30%. "Тогава и аз ще бъда изхвърлен", казва Дейвид. Десет години във финансовия сектор са го направили богат, с къща в престижния квартал Кенсингтън, четири деца, които ходят в частни училища, и съпруга, която вече е свикнала да носи ръчно изработени скъпи обувки от Маноло Бланик.

Сега Дейвид Л. постоянно получава пристъпи на паника, защото се сеща за много хора, които са станали още по-бедни и по-ядосани. Той си представя как те трошат вратата на къщата му и нахлуват вътре. Наскоро той съвсем сериозно се замислил



да си купи пушка, за да предпази семейството си



Филип Аугар е финансов експерт, който през последните 20 години е работил в различни инвестиционни банки. Според него финансовият сектор на Великобритания се е превърнал в истинско чудовище, което стои на много скърцащ фундамент. Преди 20 години Маргарет Тачър разби или приватизира традиционните индустрии като корабостроене, миньорство и автомобилостроене и заложи на финансовата индустрия по примера на големия брат в лицето на Америка. Гигантите от САЩ като Goldman Sachs, Merryll Lynch и Morgan Stanley наводниха Лондон заедно с парични институции като Дойче банк и Кредит Суис. "Това промени и обществото. Британците



от пестеливи хора се превърнаха в алчни зверове,



които залагаха само на бързите печалби на всяка цена", каза Аугар. Не напразно в."Таймс" определи страната като "Болния човек на света" за разлика от 70-те години, когато бе наричана "Болния човек на Европа".

"Ние сме се превърнали в нация на страха", казва писателят Тони Парсънс, който е автор на бестселъра "Мъж и момче". "Всички ги е страх - хората, банките, всички", допълва той. 55-годишният мъж разказва това в кафе "Руж" в лондонския квартал "Хемпстед", където живеят богатите и бохемите. Парсънс пише за добре печелившата доскоро средна класа, защото познава нейната душа и всъщност е част от нея. "Това, което се случва в момента, е като падането на Берлинската стена", смята писателят. "Хората вече не вярват на тази идеология и забелязват, че тя не действа.



Не трябва да съществува безконтролен капитализъм,



не може на тези типове да се казва да правят каквото искат, а целта да е само печеленето на много пари", допълва той.

Но вече е прекалено късно. Парсънс казва, че никога не е виждал толкова хора от неговото обкръжение да губят работата си. Тези, които разполагат с пари, вече наемат охрана за къщите си. "Нас ни охранява един бивш елитен войник гурка, защото много скоро може да стане като в Южна Африка", предрича новелистът. Той самият произхожда от работническата класа и познава беднотията, затова неговите предсказания са толкова сиви. Картината, която той рисува, е на страна в криза, която се връща към разделението в обществото на много богати и много бедни. Според Тони Парсънс в затворите има хора, които са причинили много по-малко страдания, отколкото шефовете на банките, които наскоро се извиниха по телевизията. "Това беше много лоша актьорска игра, без истинско съжаление", убеден е той. "Аз знам, че нищо няма да се промени, ако набучим главите им за назидание пред банките. Но независимо от това трябва да го направим. Може би след това ще се почувстваме поне по-добре", разсъждава писателят.