При церемониите на 3 март ми изплува картинка, с която всъщност приключи на автогарата в Измит един семинар. Умници от разни страни бяхме обсъждали няколко дни понятието "патриотизъм". Спорехме най-напред върху произхода му. Изясняваше се, че то погрешно се извежда от латинското "patria" (отечество), докато в действителност идва от гръцкото ????????? (роднина, съгражданин със същите прародители) и е свързано с ?????? (бащиния). Някои от днешните му черти могат да бъдат търсени в употребите му от ренесансови авантюристи, изписващи на гербовете си Ubi libertas, ibi patria (Където съм свободен, там е отечеството): една парафраза на Ubi bene, ibi patria (Където е добре, там е отечеството), което, предполагат, Цицерон заимства от трагическия поет Марк Пакувий, който пък я приписва на един троянски цар. С леко разместване и осъвременяване то може да стане Ubi partia, ibi bene (Където е партията, там е добре), което отвсякъде е девиз на мнозина днешни патриоти.



Иначе в съвременен смисъл понятието бива наложено от седмичника "Патриот",



едно от най-значимите списания за морал и нравствено възпитание, което излиза от 1724 г. в Хамбург в тираж над 5000 броя. Успехът му води до появата на множество подобия в цяла Европа, които заимстват името и превеждат статиите, прибавяйки и местни коментари. Тук за пръв път патриотизмът се дефинира по-широко и не толкова откъм буквалното значение на думата. С пълно право може да се каже, че това понятие крепи представата за т.нар. гражданско общество. В духа на ранното Просвещение то се схваща като осъзнат ангажимент към общността в града и държавата. Затова и "патриот" се превежда най-напред с "приятел на града" - един вариант, който вероятно ще допадне и на Бойко Борисов, но нека не се отклоняваме от темата на семинара.

Естествено при учените спорове по история на понятието нямаше как да се избегне разбирането, наложеното след Френската революция и Наполеоновите войни. То предполага не толкова общата гордост от етническия произход и възхитата от природни дадености, колкото самоотвержената любов към републиката заради нейните семейни, исторически, граждански и културни ценности. Това пише в свое есе младият Наполеон Бонапарт, което и повтаря, връчвайки като император почетната сабя на храбрия войник Никола Шовен заедно с твърде прилична пенсия за службата му към Родината.

Доста време след Ватерлоо, когато е сигурно, че Императорът няма да възкръсне, новата политическа коректност превръща Шовен (и патриотизма) във водевилен герой, откъдето идва и понятието "шовинизъм". През целия ХIХ в. при формирането на националните съзнания и държави патриотизмът бива схващан в тази двойствена светлина. Откъм нея патриотизмът веднъж е задължително чувство и граждански дълг, втори път - идеологическа заблуда и властово лицемерие. Това личи в поетичното творчество навсякъде, вкл. и у нас, примерно у Ботев и Вазов, а също така и в марксистката трактовка. За класиците на марксизма пролетариите нямат отечество, поради което всички патриотични приказки са обикновена идеология в смисъл на фалшиво съзнание. Техните последователи, но най-вече "десните" социалдемократи преди Първата световна война и Сталин по време на Втората, придават позитивно значение на думата. Тя вече описва центъра на националното съзнание, който по чудесен начин съвпада с интернационалния дълг, присъщ на гражданите от страните на социалистическия лагер. Така или иначе в своята положителност патриотизмът като любов към отечеството винаги се оказва подготовка за любовта към човечеството. Преигравайки тази история на понятието, мнозина днес говорят и за европатриотизма като начин за преодоляване на национализма, който бил последното убежище на комунизма.



Теоретичната идилия често пъти бе прекъсвана от млади участници,



предимно от кюрдски произход или членове на леви студентски организации. Те осмиваха ататюрковия патриотизъм, сочейки петдесет метровия пилон, на който се вееше турското знаме в средата на университетския кампус. Той трябвало да се вижда от други такива възвишения, където също се веят такива знамена из цяла Турция. Някои дори твърдяха, че в пилоните имало специални вентилатори, които се включвали при безветрие, та да плющи гордо флагът.

Но, както казах в началото, най-поучителен беше урокът, който ни преподаде на автогарата едно турско семейство, нямащо си никакъв хабер от историята на понятието за патриотизъм. За сметка на това то го живееше, поради което твърде лесно го представяше нагледно в повечето му исторически значения. Ето така:

Очевидно бяха от три поколения - петнадесетина души на възраст между 3 и 70 години. Един младеж, техен син, внук, брат, племенник, братовчед, целуваше подред ръцете на жените с трогателен поклон, при който най-напред докосваше с чело китките им - от три пъти до веднъж, съобразно възрастта им. Жените плачеха и го закичваха със синци. После се прегръщаше с мъжете, които го потупваха по гърба, като накрая се спря пред най-стария, видимо - дядо му. Той му даде стотина лири, разцелува го, изпрати го до автобуса, придружен от по-малките деца - три момичета и три момчета. В няколко автобуса седяха много такива младежи, изпратени от много такива семейства по вече описания начин. Отиваха войници - едните към Одрин, другите - към Диарбекир.

И тук споменът се размива, отстъпвайки място на две несвързани съобщения от тая иначе празнична и изпълнена с патриотични чувства седмица: България е първенец по изоставени деца; до 2040 г. Турция ще се превърне в регионална суперсила и ще има власт над земите на бившата Османска империя.