По пътя от тъжната кръчма към Варна, където щяхме да вечеряме с медийния император Капитан Боб (Робърт Максуел), Уилфред и аз спряхме, излязохме от колата с транзистора "VEF Spidola" 1962 и седнахме под сърповидната колонада между шосето и морския бряг, понеже Уилфред искаше да чуе осведомителния бюлетин на БиБиСи. Той чакаше да кажат нещо за Парижките преговори, но не казаха.

Уилфред Бърчет беше австралиец на свободна практика. Когато избухнала атомната бомба, той бил първият журналист, успял да се добере до Хирошима. Седнал на развалините, натиснал двете бутончета да отвори капака на миниатюрната си швейцарска пишеща машинка "Хермес-бейби" и започнал дописката си със думите "I write this as a warning to the world" - пиша това като предупреждение към света. Документалистът Джон Пилджър направи за БиБиСи филм за този епизод от живота на Уилфред Бърчет.

После, когато виетнамците воюваха, първо с французите, после със североамериканците, със своите дописки Уилфред Бърчет спечелил доверието им. Янките наричаха партизаните от Виетконг Чарли. Чарлитата приели Уилфред да тръгне с тях по Пътеката Хо Ши Мин (The Ho Chi Minh Trail). Тя беше снабдителната артерия на Виетконга от Северен към Южен Виетнам. Само че не направо, а през Лаос и Камбоджа (която стана Кампучия). Не беше пътека, а плетеница от разклоняващи се и пак събиращи се подземни тунели, пътища, някъде проходими за камион, другаде само за велосипед, другаде носиш велосипеда на рамо. Стефан Продев отиде във Виетнам, за да мине по Пътеката Хо Ши Мин, но чарлитата му отказали, понеже Уилфред Бърчет едва не умрял на тази пътека. Ужилил го скорпион. Не знаех, че такова ужилване може да е смъртоносно, но един лекар ми обясни, че организмът на някои хора реагирал не знам как си, така че можело. Чарлитата сложили Уилфред на носилка и продължили. Дотогава той споделял храната им, която се състояла от шепа ориз, обикновено суров, за да не палят огън. За ужиления Уилфред намерили бутилка бира и той ми се кълнеше, че от нея живнал.

Дописките на Уилфред излизаха едновременно във вестниците на Робърт Максуел, на Рупърт Мърдок, във вестници извън тези две медийни империи и във вестниците в източния блок, който беше в конфронтация със Запада.

Коментаторът на "Ню Йорк таймс" Харисън Солсбъри написа, че Уилфред Бърчет е единственият човек, близък едновременно с Хо Ши Мин и с Хенри Кисинджър. Понеже нямаха официални контакти, САЩ и Виетконгът (чарлитата) контактували чрез Уилфред.

- Бях еrrand boy. Момче за поръчки. Като Муди. Знаеш ли го Муди? - попита ме Уилфред под сърповидната колонада с VEF-а на коленете си.

- Не - казах аз.

- Джон Муди започна като errand boy. Той стана агенция за кредитен рейтинг. Но и той няма да се размине с Мартин.

Това си беше наша приказка. В тъжната кръчма, която беше на десетина метра от вълните и още е там, ако не я е отнесло свлачището, което застраши вилата на Николай Гяуров, един испански журналист се ядоса за нещо и каза "A cada cerdo llega su San Martin". В Испания колели прасетата в Деня на Свети Мартин, т.е. на никое прасе няма да му се размине ножът. Онзи ден на Муди'з и на другите агенции за кредитни рейтинги авторитетът им пострада, понеже те бяха давали нереалистично високи рейтинги на онези, които сега просят bailout. Но това щеше да стане десетилетия по-късно.

В ония години политиката на виетнамците беше "Биеш се - биеш се, преговаряш - преговаряш" - fight-fight, talk-talk. С посредничеството на момчето за поръчки Уилфред Бърчет тайните преговори се състояха в Париж и те не бяха тайни; цял свят знаеше за тях, но светът не знаеше какво едната страна предлага и какво другата е склонна да приеме. Уилфред също не знаел.

По-късно Уилфред се ядосваше, че преговорите, за които той много пъти летял между Далечния изток до Париж, се провалиха, че Виетнамската война продължи и се стигна до бягството от покрива на посолството на САЩ, където бягащите се вкопчват в шейната на отлитащия вертолет, понеже чарлитата идват.

Уилфред беше женен за българската журналистка Веса Осиковска. Понеже бяха живели в разни азиатски и европейски страни, децата им не знаеха на какъв език да говорят и все мълчаха. Докато един ден в трамвая, който завива зад телевизионната кула в Борисовата градина, малчуганът, притиснат, проговорил: "Полека бе, ще ме смачкате, бе!"

Уилфред ми предложи да доведем Елиас Канети в България от Виена или където е. Но първо трябвало да подготвим почвата, по-точно Робърт Максуел да я подготви.

- Ние с теб, военните кореспонденти, трябва да подготвяме почвата - каза Уилфред и аз се надух като пуяк от гордост, че той ме смята за събрат. Бях репортерствал от горещи точки тук-там, а Уилфред бе световно име и не се надуваше. - Ние с теб..

- Ние какво, Уил?

- Ние ще се качим в твоята кола и ще доведем Елиас Канети. Но първо императорът да подготви почвата. Ти няма да му викаш императора. Ще му викаш Капитан Боб.

Но, след като тръгнахме от тъжната кръчма, спряхме под сърповидната колонада и накрая седнахме на една маса с Робърт Максуел да вечеряме, аз не го нарекох нито Императора, нито Капитан Боб, понеже той ми обърна нула внимание.

(Следва)