В своя статия във в-к "Сега" икономистът Георги Ангелов поставя въпроса да се вярва ли на чуждите анализи за България. Отговорът му е "не" и е аргументиран семпло - чрез позоваване на едно невярно твърдение на един виден американец за българската икономика. Американският професор Нуриел Рубини твърди, че България е похарчила голяма част от своите резерви за поддържане на фиксирания валутен курс. Това наистина не е вярно. Но само на тази основа да правиш заключението, че не трябва да се вярва на чуждите анализи за България, наистина е несериозно. Едни от най-добрите анализи за състоянието на българската икономика са направени от експерти на Международния валутен фонд например. Ако някой иска да внуши да не се вярва на чуждите анализи, трябва най-малко да опровергае анализите на МВФ. Но това никой не се осмелява да направи, защото оттам веднага ще се защитят. По-лесно е с някой си Рубини, който наистина е сбъркал.

Захващам се с този случай, защото той е симптом на сериозно явление, предшестващо кризите. Преди да избухне криза, икономиката е в период на процъфтяване и икономистите са обхванати от блаженство. Преди сегашната криза



господстваше теорията за "Великата умереност"



и на никого не минаваше през ум, че може да се случи нещо подобно на това, което става днес. С изключение на неколцина икономически дисиденти. Първи сред тях бе проф. Нуриел Рубини.

Стабилното функциониране на икономиката преди криза ражда истинска интелектуална матрица и всеки, който се опита да мисли извън нея, бива осъждан. Матрицата в САЩ преди кризата се определяше така: ти за пазара ли си или против пазара? Който критикуваше пазара и настояваше за регулиране, биваше осъден. В България матрицата на мислене има друго измерение:



ти вярваш ли в борда или не?



Рубини просто е натикан в тази матрица. Разбира се, има повод за това - едно негово невярно изказване за България. Това е симптом на една зараждаща се официална интелектуална среда, която ревниво "пази" борда.

Но не е ли това явление предвестник на кризата? Наскоро в Латвия затвориха един учен, затова че критикувал борда там. Излишно е да казвам, че Латвия днес е най-окаяната икономика в Европа. В Аржентина критиците на борда биваха дамгосвани жестоко преди големия крах. Нещо подобно се случи и в САЩ преди кризата.

През септември 2006 г. Рубини е поканен да изнесе лекция пред икономисти на МВФ, където казва, че повече от 50% е сигурно, че през следващата година САЩ ще изпаднат в рецесия. Аудиторията реагира скептично, даже враждебно. След като Рубини слиза от трибуната, водещият саркастично казва: "Мисля, че имаме нужда от едно твърдо питие след това, което чухме". Аудиторията се смее - по това време безработицата и инфлацията са ниски, икономиката все още расте, въпреки скока на петролните цени.

Но последвалите събития напълно оправдават Рубини. След година той отново е поканен да изнесе лекция в МВФ, в която предсказва нарастваща криза на платежоспособността, която ще инфектира всеки сектор на финансовата система. Този път никой не се смее. "Той звучеше като луд човек през 2006, но



през 2007 г. се върна като пророк",



казва представителят на МВФ, който го е поканил за лекциите.

Оттогава насам Рубини е основна фигура в публичния дебат за икономиката. Фамозният Лари Самърз, бивш министър на финансите на САЩ, казва: "В последните няколко месеца станах по-песимистичен, отколкото консенсусен. За това имат принос писанията на Нуриел."

Самият Рубини признава, че първият, който бие камбаната за настъпващата криза, е Рагурам Райан (Raghuram Rjan). През август 2005 г. в "Джаксън Хол" се провежда прощална научна сесия, посветена на уважавания Алън Грийнспън, комуто предстои да се пенсионира като председател на Федералния резерв (централната банка) на САЩ. Проф. Райан признава, че първо планирал да покаже как финансовото развитие през 18-годишното управление на Грийнспън е направило света по-сигурен. Но колкото повече изследвал нещата, толкова по-малко вярвал в това. Пред очите на Грийнспън той заключава, че може да последва икономическо бедствие. Веднага го подлагат на атака като антипазарен лудит, бленуващ по старите дни на регулирането. Днес никой не отхвърля неговите идеи. Междувременно финансовата криза жестоко потъпка репутацията на Грийнспън (наричан доскоро икономическа рокзвезда), защото се оказа, че си е затварял очите за прекалените рискове, които са се поемали. Нещо повече, някои съставят списъци на най-големите виновници за жестоката криза и на първо място поставят именно бившия шеф на ФЕД.

Как се съчетава



призивът да не вярваме на чуждите анализи



с реалностите? В най-новата икономическа история на България най-важните реформи са вносна стока. Въвеждането на т. нар. шокова терапия стана чрез преписване на плана Балцерович. Иван Костов бе наречен българския Балцерович. Бордът също е вносна стока. Третият опит за "импорт" на интелектуален продукт, нужен за икономическата реформа, за съжаление се провали. Така нареченият икономически екип на НДСВ преписа плана на балтийските републики за влизане в еврозоната, но нищо не стана. В Прибалтика изоставиха своите първоначални планове, но у нас те са живи. Там кризата поставя нещата по местата им.

Казват, че



Прибалтика е ветропоказател за България.



В тази връзка ето един пример, който ме кара да вярвам на чуждите анализатори. Те въведоха понятието stall speed, за да предвидят момента на кризата. Този термин е заимстван от колоезденето и авиацията. Stall speed означава, че щом един обект започва да забавя скоростта си, след определено време, ако не се вземат мерки, той ще падне безконтролно. Българската икономика се намира именно в това състояние - забавяне на скоростта. Ще последва ли безконтролно падане? Ще следим внимателно! Може и да последва - в криза сме. Но ме учудват някои мозъци, които считат, че проблемите ни могат да дойдат от публичното говорене - то щяло да ни обърне каручката. "Няма говорене - няма проблеми!" Това ми звучи малко грузински.

Десет години след въвеждането на борда България се нуждае от нов консенсус относно това как да развием системата за макроикономическа стабилност и устойчив растеж. България се нуждае от стратегия, от нови жалони. Какво ни чака през следващите десетилетия - да станем второразрядна периферия на Европа, или да се превърнем в развита икономика? Отговорът на този въпрос не може да се постигне чрез тишина в залата. При напълно отворена икономика е нужно и интелектуално отваряне, т.е. включване в световния икономически дебат.