|
| Шефът на военното разузнаване Пламен Студенков (вляво) и директорът на Националната разузнавателна служба Кирчо Киров в дружеска прегръдка. Засега и двамата опазват службите си от големи скандали и не се хващат на румънски, сръбски и гръцки шпионски закачки. |
нещата могат да излязат от контрол,
ако продължат по същия начин
Засега те все пак се движат в някакви рамки. Независимо че заради последния случай - в Румъния с ареста на българина Петър Зикулов и румънския подофицер Флоричел Аким, в парламентарната комисия по отбрана бяха извикани шефът на служба "Военна информация" (военното разузнаване) Пламен Студенков и директорът на Националната разузнавателна служба Кирчо Киров.
След изслушването им се оказа, че отношенията между родното военно разузнаване и партньорите му от НАТО не са се влошили, а дори се били подобрили след избухването на шпионския скандал. "Както от нашите натовски партньори, така и пряко от нашите румънски колеги няма никаква информация, няма и най-малък намек за намаляване на доверието, а, бих казал, точно обратното", обясни Студенков. Категорично било, че българинът не бил издавал и български тайни.
Цялата тази история със Зикулов
изобщо не изглежда случайна
Дори арестът му бе обявен някак симптоматично - на 3 март, националния празник на България. Макар че май е бил задържан в края на февруари.
Самият Зикулов също не е случайна фигура. И в посочването му с пръст също има много символика. Той е завършил Военната академия в София и е бил майор в парашутните войски. От 1998 до 2000 г. е бил помощник военен аташе в Букурещ, след което се уволнява от армията и започва търговска дейност. От 2001 г. е със семейството си в Румъния. Арестуваният е племенник не на кого да е, а на един от най-дългогодишните началници на българското военно разузнаване отпреди 10 ноември 1989 г. (РУМНО) ген.-полковник Васил Зикулов. Той бе принуден да се появи публично и да обяви, че няма нищо общо и със задържания, и с историята. Но връзката бе достатъчна, за да се упражнят румънските медии и служби. Освен това кариерата на младия Зикулов предполага веднага внушение, че няма как той да не е имал нещо общо с българските служби. А в такива ситуации се напомня
тезата, че "няма бивш шпионин"
Според румънското обвинение Зикулов и Аким са били в схема за продажба на секретна военна информация за "трета страна извън НАТО". Според румънските медии най-вероятно за Украйна.
Логично последва светкавична реакция от българското външно министерство. Обявено бе, че Зикулов си има консултантска фирма в Букурещ и е действал по собствена инициатива. И по никакъв начин не е свързан с българското правителство. Същото заяви и външният министър Ивайло Калфин, според когото случаят няма пряко отношение към българската държава.
Според медиите в Букурещ румънският офицер имал достъп до класифицирана информация на НАТО и е признал, че е продавал румънски военни тайни. Според важността им получавал "хиляда или по-малко долари". Според обвинението той копирал и предавал информация за "военни комуникационни системи, радарни честоти, оперативни карти на НАТО, сведения за военна техника и други".
Пак според медийна информация
Аким бил наблюдаван от 7 години,
а от 2005 г. бил разработван. Зикулов пък бил прихванат през последните 10 месеца. И тук започват множество въпросителни. Като Аким толкова много години е издавал тайни, защо е оставен да го прави безпрепятствено? И ако само последните 10 месеца са били засечени със Зикулов, няма ли и някакъв друг, дълбок подтекст? Според една от версиите българинът бил двоен агент и всъщност бил използван от румънците, за да уличат Аким. Това ще се разбере в хода на съдебното дело срещу тях. Ако изобщо има такова. Защото в общи линии целта е постигната. Да се вдигне много шум. Дали мишената е Украйна или България - това очевидно е второстепенен въпрос.
Както и с другия случай - със Стамен Станчев, който през 2006 г. бе арестуван пак в Румъния по обвинение за икономически шпионаж.
Той също бе шумно арестуван, но и досега не е осъден. Покрай него падаха министерски глави, високопоставени чиновници в Букурещ. Но така и не стана ясно какво точно е шпионирал. Мина се с общото "продажба на информация за фирми, набелязани за приватизация на чужди консултанти".
Някак бързо бе забравено и как миналата година български военни бяха задържани за шпионаж в другата ни натовска съседка - Гърция. Те бяха обвинени, че
снимали военни обекти в Северна Гърция -
по пътя от Александруполис до Орестиада. В иззетия им фотоапарат пък имало десетки снимки от полигони в цялата област Еврос. От задържаните трима български граждани двама се оказаха кадрови военнослужещи от Българската армия, но съответно със звания редник и сержант. Те били в Гърция като туристи по време на полагаем годишен отпуск. Т.е. и те са действали като частни лица, а престоят им по никакъв начин не е обвързан с тяхната професия. Освен това самите те твърдяха, че са снимали като туристи и са искали да публикуват снимките в българско военно списание. Накрая българите не бяха осъдени за шпионаж, а за заснемане на забранени обекти - в нарушение на член 140 от гръцкия Наказателен кодекс. Дори самите гърци признаха, че обектите не били много секретни и е смешно да се смята, че става дума за шпионаж. Но вече бе вдигнат достатъчно много шум, а случаят бе отразен дори от световните агенции.
При всички положения стана така, че
и Гърция, и Румъния дискредитираха България
Макар и трите страни да са членки на НАТО и да е и наистина забавно да се обвиняват или дори да намекват за шпионаж помежду си.
В тези ситуации българската дипломация и специалните служби се справиха добре. Опази се и военното разузнаване, което може да се счита и за един от основните обекти на очевидно съшитите с бели конци случки.
И преди 1989 г., и сега военното разузнаване си остава най-ревнуваната от останалите тайни структури спецслужба. През последните 10-20 г. на няколко пъти се лансираха идеи за неговото закриване. През есента на 1998 г. по настояване на западни партньори и предимно на ЦРУ дори е бил направен списък на всички хора на тогавашното РУ на ГЩ, които са работили преди в страни - членки на НАТО. Поискано бе и да се закрие отделът, работещ по линия на пакта. Накрая се заговори, че хората от РУ на ГЩ ще бъдат съкратени или прехвърлени към Националната разузнавателна служба. Но то оцеля.
Структурни промени във военното разузнаване все пак имаше.
РУ на Генералния щаб бе разделено на външно военно разузнаване (наричано и агентурно), което бе преподчинено от началника на ГЩ на министъра на отбраната, и на общовойсково разузнаване. Първото се превърна в служба "Военна информация" (СВИ), а второто остана с името РУ на ГЩ. Това се случи през 2000 г. по настояване отново на тогавашното управляващо мнозинство от СДС. Идеята бе да се засилят политическият и "гражданският" контрол над военното разузнаване. Нещо, което и досега е твърде спорно - контролът се осъществява от 2-3-ма души от управляващото мнозинство, които получават само някакви доклади и информации.
Може би за някои ще е изненада, но военното разузнаване
бе "закрепено" от кризата в Косово
през 1999 г. и от близките отношения между бившия му шеф Ангел Кацаров и тогавашния премиер Иван Костов. Той на няколко пъти тогава даваше да се разбере, че разчита най-много на военните разузнавачи.
После около службата се разшумя през 2002 г., когато ген. Кацаров бе пенсиониран. След кратка кадрова драма неговият заместник, отговарящ за анализите - ген. Пламен Студенков, стана първо и. д., а после и титулярен началник. Той успя да закрепи военното разузнаване и да спре идеята за преминаването му към Генералния щаб.
Така служба "Военна информация" и до момента е структура в Министерството на отбраната, която е на пряко подчинение на военния министър.
Шефът на "Военна информация" преди време нарече службата си
"най-мощната разузнавателна служба в страната"
и обяви, че тя е уникална по своята същност, защото добива информации от човешки източници, от електронно и техническо разузнаване и от обмен с всички натовски шпионски централи.
Факт е, че и военното разузнаване, както и НРС се опазиха от големи скандали през последните няколко години. Специално при шпионите с пагони все пак имаше едно разкритие за изчезване на преносим компютър с кодове на българското военно разузнаване от военния аташе във Вашингтон през лятото на 1999 г. После пък бе хванато изтичане на секретни документи от деловодството, довело до арест и процес срещу бивш зам.-шеф на службата и ръководителка на тайната архивна секция. Но тези неща вече започват да се забравят.
Сега остават румънските и гръцките забавни случки. Както и оплакванията на Сърбия, че България шпионирала най-мощно на нейна територия.
Но това засега са наистина само междусъседски шпионски закачки. Дано останат такива.
това е големия въпрос.